Не исках да остана там с часове, да размишлявам, да възстановявам отново и отново предния следобед.
Мислех си, че ще е по-добре да изляза навън, да седна в градината, която имаше такова значение за мен и където няколко седмици бях толкова щастлива.
Беше топло и тихо, но когато излязох от страничната врата на терасата, направиха ми впечатление, освен ’ сребристобялата лунна светлина навсякъде, и нощният аромат на цветята, орловите нокти, които висяха на гъсто по тухлената странична стена, и белите стебла в лехата, коритото, пълно с розови цветя при входа.
Застанах неподвижно и поемах дълбоко аромата им и не ми стигаше, изпълваше ме и ме успокояваше, а за скорошното минало също ми припомняше и сладко миришещото растение, чиито цветчета като звезди изпъкваха на фона на зелените листа по стената в Италия.
И веднага удоволствието на спомена беше нарушено от цветята там, от другите изключително красиви цветя на тревата на църквата, но сега вече бях свикнала и си мислех, че просто трябва да го приема и да вървя нататък. Една мисъл винаги водеше до друга и мислите танцуваха около мен и ме обгръщаха.
Разхождах се по пътеките, по сухата трева до една стара удобна пейка под ябълково дърво, плодовете бяха тежки и сребристи и скоро щяха да узреят и да паднат.
Вече през някои следобеди чувах шума на вършачките на полето и тежките коли по пътя в края на деня. Жътва.
Есен. Промяна в годината. Чудех се какво значение ще има и дали ще харесам зимата, когато дойде.
Седнах за малко там под красивото дърво, струваше ми се, че плувам, че се откъсвам от собственото си тяло и гледам градината. Все още бях много уморена и следобедът ми се струваше като странна халюцинация, като си спомних тъмната къща и госпожа Данвърс в красивата, кошмарна спалня, чудех се дали изобщо се беше случило или съм го измислила както дете, което си фантазира неща и така ярко се вплитат в ежедневието, че не може да различи началото на действителността и края й.
В този момент, както седях само в нощната градина, започнах да треперя от невероятен студен страх, че съм някак си обезумяла, че най-после всичко, което се случи и с което бях живяла и държах като тайна в себе си толкова дълго, се е сляло, за да обезумея. Може би аз бях като Фейвъл и госпожа Данвърс, може би очите ми изглеждат безумно и странно, може би лудостта беше започнала да личи по лицето ми.
Прекарах едната си ръка по другата. Казах си, всичко е наред, съвсем наред. Максим ще бъде тук вдругиден. Тогава всичко ще бъде по-добре.
Максим. Опитах се да си го представя и не можах.
Всички лица, които бях видяла през живота си и всички, които имаха някакво значение за мен, бяха тук, лицата на хотелските портиери и сервитьорите в чуждите кафенета, на Клариса, прислужницата и на Джак Фейвъл, и на свещеника на погребението на Беатрис, лицето на баща ми, на младия човек, който придружаваше госпожа ван Хопър. Фрит. Полковник Джулиън. И после белият, костелив череп на госпожа Данвърс и дълбоките й очни кухини и светлите, безумни, втренчени очи. Но не и Максим. Когато се обръщах към него, нямаше нищо, — мъгла, едно име, не можех да го видя, нямах представа как изглежда моят мъж.
Чу се внезапно шумолене, слабо движение във високата трева близо до храстите зад мен. Градината беше студено, непознато място, обитавано от духове.
Нищо не разпознавах. Като че ли никога не бях идвала тук. Нещо отново се раздвижи. Може да е било някаква птичка или малко животинче, но не беше, знаех, че не е.
Очаквах тя да се покаже, сянката й да падне върху тревата пред мен, да затъмни лунната светлина. Но не стана така и аз реших, че тя предпочита да не я видя и да ме мъчи повече.
Нищо не виждах, само гласът беше тук, шепнещият глас, хладен и тих и ясен като вода, която тече в мен.
„Ти не струваш нищо. По-малко от нищо. Той е този, който трябва да си признае. За това живея, за да може истината да излезе наяве. Тя ме ръководи, виждате ли. Тя знае и ми казва. Той е убиец. Как се чувствате?
Сигурно мислите за това. Да, знам, че мислите, чета го в лицето, в очите. Когато го гледате, когато го хващате в непредвиден момент. Когато сте заедно. Когато ръцете му Ви докосват. Ръцете му са държали пистолета, ръцете му са били покрити с нейната кръв, ръцете му са вдигали тялото й в лодката. Неговите ръце. Чакала съм толкова дълго. Толкова съм уморена. Тя не е. Тя никога няма да се умори. Ще чакам завинаги. Дани, каза ми, ти трябва да ми помогнеш. Помагам й. Сега й помагам. Ще излезе наяве, разбира се, че знаете, че трябва. Наистина ли смятате да се върнете и да преживеете тук щастливо и необезпокоявани като невинни хора? Да се радвате на тази прекрасна къща. Много красива, но не като Мандърлей. Да имате деца тук и да ги отгледате, без да знаят истината, като се преструвате, че миналото не е съществувало. Разбира се, че не. Никога няма да се примиря.