Никога няма да Ви оставя на мира, докато не направя каквото тя иска. Да ни стане леко. След това ще се свърши и за Вас.“
Гласът продължаваше да шепне и аз седях и го слушах в студената лунна светлина и нито можех да си запуша ушите, нито да се махна. Тя си отиде и накрая ме освободи, както направи преди това. В главата ми настъпи тишина, градината беше пуста. Върнах се в леглото си и спах като мъртва до появата на слънцето.
Все още беше рано, очите ми тежаха, когато телефонът звънна.
— Максим взе първия влак, — каза Франк Кроулей. — Реши, че ще тръгне, щом веднъж беше решил и не дочака да ти се обади сам. Гласът му звучеше весело, старият Франк, на когото може да се разчита, просто ми се доплака като го чух.
— О, Франк, благодаря ти. Помислих си, не, няма значение.
— Всичко наред ли е?
— Да, да, разбира се.
— Звучиш разтревожена. Нещо случило ли се е?
Защо не му казах? Нямах на кого да се доверя, не познавах друг, който щеше да разбере веднага тревогата и нюансите в тази история. Имах голяма нужда да му кажа, главата ми тежеше от страхове и мисли, и шепнене, и спомени, които се въртяха вътре, а ако кажа на франк, това ще ме облекчи, той ще каже точно това, което трябва, веднага ще знае какво трябва да направя. Франк беше скала на доверие и здрав разум. Беше мой приятел в Мандърлей, когато бях объркана и изплашена, беше ми разказал за Ребека, беше мой поддръжник, винаги на моя страна. Нямах друг човек, към когото да се обърна и все още нямах. Знаех, че трябва да му кажа.
Но не направих това.
— Дълго време съм била сама, — казах. — Радвам се, че Максим ще си дойде тази вечер. Няма нищо друго, съвсем нищо лошо.
Целият този ден бях сама. Дора изпрати съобщение по Нед, има абсцес в зъба и трябва да отиде в Харбърг и той беше зает в най-отдалечения край на градината, едва го виждах. Никой не се обади по телефона, в пощата нямаше нищо за мен, занимавах се с това-онова, нещастна, без да свърша нищо. Все още беше горещо, но сега нямаше слънце, тежки, задушни облаци с цвета на мед се носеха от хълмовете и висяха над къщата. Комари летяха в малки облачета над езерото под дърветата. Чувствах се като в безвъздушно пространство, нервна, изпълнена със страх, но нямаше гласове, нито шепнения, никаква сянка или стъпка по тревата.
Съвсем внезапно си казвах, че всичко това са глупости. Тя е луда, каква магия може да направи? И отидох горе, за да се преоблека, като се ровех из гардероба си от скромни, практични вещи, за да намеря нещо, което мислех, че Максим харесва. Спомних си леките коприни и шалове, камарите скъпи, красиви дрехи, но не със завист — какво добро й бяха донесли, бяха ли я направили любима и щастлива, какво значение имаха сега, освен за обезумялата стара жена.
Стоях и бавно огледах стаята, беше спокойна, помислих си, приятна, скромна стая, пристан, създаващ чувство за сигурност като самата къща и изглежда, че ме е очаквала да изляза от трескавите бълнувания с безумното си поведение. Но не беше виновна и къщата знаеше това и ме прие като някое непослушно, капризно дете, което има пристъпи на избухливост.
Облякох една кремава ленена рокля и си вързах косата назад и като се огледах в огледалото на тоалетката, забелязах бели коси на слепоочията. Започнах да ги бутам навътре, но те не можеха да се скрият, а после си помислих, че няма значение. Имаше и нещо друго. Бях все още твърде млада, но с няколко години по-възрастна от Ребека и ми дойде наум, че това е нещо като победа.
Тя нямаше бели коси, си казах, и за секунди си спомних образа й в снимката и не усетих нищо друго, освен някакво съжаление.
Къде беше Ребека? Мъртва. Никъде. Не знаех, това беше една мисъл, която никога не ми беше идвала наум.
Не бях задълбочена и не задавах подобни въпроси, но сега си спомних, че като дете и като момиче и после като стеснителна млада жена, която срещна Максим, младоженката, която пристигна в Мандърлей, страстно влюбената, объркана жена беше потисната и се страхуваше от всичко — от местата, от хората, от спомени, видях ги всички в редица, един изчезва, за да се появи друг. Те водеха до тук, до тази жена с начало на побеляваща коса, която гледа от огледалото. Те бяха тази жена. Аз. И не бяха, бяха привидения и бяха изчезнали. Къде? Къде? Не бяха мъртви като нея, но не съществуваха повече от малкото бебе и прохождащото дете, каквато съм била някога. От колко личности сме съставени, като матрьошки скрити една в друга?