За момент страшно се изплаших, защото бях изгубила контакт с човека, когото познавах от толкова години, спокойната, безинтересна, солидна влюбена жена, която беше така доволна, че живее в изгнание, изключително предана, без да има тайни, не познаваща сенки, не чуваща никакви шепнещи гласове. Трябваше ми, нужни ми бяха нейната сила и спокойствие, необходимо ми беше да се облегна на нея и да й се доверя. Бях се променила и продължавах да се променям, но не си спомнях добре как беше започнало това, нито разбирах защо.
Но после чух един кос да бие тревога, като се стрелна в храстите от далечната страна на градината и скърцането на гуми на кола по пътеката и след миг бързите стъпки на Максим и гласът му, който ме викаше. Тези звуци ме окопитиха и дойдох на себе си и се затичах по коридора и по стълбите към него в хола, където той стоеше и гледаше към мен.
Глава двадесета
Кобетс Брейк беше почти затворена в легена си с дърветата, но на едно място имаше отвор в малка гънка на хълма. Беше на западната страна, в далечния ъгъл на кухненската градина и когато дойдохме тук за първи път, имаше само една буренясала пътечка, която водеше до заграждение от буки. Много пъти стоях там да се наслаждавам на неочакваната гледка на сребърната църковна стрела, която в определено време на деня се огряваше от слънцето. Най-хубавото беше, че вечерно време изглеждаше, че се отдалечава във виолетово-синя мъглица, като се слива със смрачаващото се поле и небето и през последните месеци особено се привързах към това тихо ъгълче на градината. Като разглеждах стари книги и списания вечерно време, тъй като се опитвах да уча колкото се може повече, нарисувах едно планче няколко пъти, преди да го дам на Нед. Той беше изчистил земята и засадихме малко дървета зад вратата на стената, която водеше към градината на кухнята, в дъното на горичката посадихме редица орехови дръвчета, като вързахме върховете им, за да се оформи арка.
Брястовете бяха отсечени и една малка вратичка от сплетени клони ги замести и може би следващото лято щях да поставя там пейка, за да мога да отивам през горичката под ореховите дървета и да седя и се наслаждавам на гледката на сребърната игла през процепа между хълмовете. Засега няколко дънера с една дъска помежду им изпълняваха тази служба.
Гордеех се с тази част от градината, обичах я, защото си беше моя и я ценях, защото осъществих идеята си, не я бях наследила от никой друг. Никога не бях изпитвала такова усещане на удоволствие и притежание преди, въпреки че знаех, че не е нещо много в сравнение с останалите великолепни части на градината.
През есента Нед и аз щяхме да посадим стотици луковици под дърветата, той дори беше открил един стар поток, който се появи изпод някакви камъни и се чудеше дали не ще можем да го докараме на повърхността отново и да изградим канал за него.
Беше най-красивата вечер, краят на деня беше най-приятен сега, когато задухът на въздуха през късното лято изчезваше и се появяваше сладостта и лекият аромат на мъглица под дърветата. Взехме си питието с нас през градината към ореховата пътека и скамейката.
Максим ми разказваше за Шотландия, за риболова с Франк, за момчетата, как изглеждаха сега плановете за бъдещето и аз го слушах и бях много спокойна и безразлична, като че ли беше някой непознат.
Този Максим, когото срещнах преди толкова години, ми изглеждаше градски човек, светски човек на хотелите и Лондон и хайлайфа и дори когато бяхме в Мандърлей, той пак изглеждаше такъв. Много го интересуваше кройката на ризата му и откъде е купен кремът му за бръснене и дали пощата е пристигнала точно навреме. Тогава се страхувах от него, разтревожена от неговите навици и принципи и въпреки че никога не беше предявявал невъзможни изисквания към мен, винаги изпитвах страх и треперех да не би всеки момент да ги предяви, а аз да не мога да ги изпълня.
Но сега всичко се беше променило и през годините на нашето заточение той се беше променил пред очите ми, — съсипан и загубен, напълно зависим от мен, от моята сила, привързаност и близост. Бях свикнала с това, обичах го и бях щастлива с този нов Максим и не се тревожех, щом като следвахме нашата сигурна, добре премерена рутина.
Сега като го гледах седнал до мен, разбрах колко много отново се беше променил; имах нужда от Кобетс Брейк, първа я видях и обикнах и страстно пожелах, моя мечта беше да дойдем тук.
Така изглеждаше, така ми се струваше, а и Максим беше преобразен от нея. Сега беше извънградски човек по различен начин, започна да опознава и обича дълбоко и интимно това място, тази земя, тази част от Англия.