Обикаляше полето и се вглеждаше в горите и храстите, разбираше вече от растения и животни, познаваше арендатори на земя, беше станал владетел на имение, нещо, което дълбоко го ангажираше и беше изоставил отношението на феодал към Мандърлей.
Изглеждаше по-млад, загорял от дълго стоене на открито, почти загубил старата си градска патина, въпреки че все още добре се обличаше поради вроден вкус към най-хубавите плажове и кройки и стил, изглеждаше винаги елегантен без усилие, нещо, което аз никога не можах да постигна.
Седях, пиех си своето шери, слушах го и го гледах и след малко настъпи тишина и едва чувах слабия далечен тенекиен звук от църквата, когато отброяваше часа.
Усмихвах се и се съгласявах, като го приветствах с добре дошъл, а това, което се беше случило в негово отсъствие, затворих много дълбоко в себе си. Той нямаше никога да узнае от мен, че тя е била тук и е хвърлила черната си сянка върху тревата и е отровила въздуха и ме беше ужасила с безумието си така, че никога вече нямаше да имам същото отношение към къщата, а само към това ъгълче зад горичката, в края на ореховата алея.
То беше мое, — не дойде тук, нито го видя, нито го знаеше. Не можеше да го развали.
— Нещо не е в ред — каза Максим.
Вьздухът внезапно застудя, а аз бях без палто. Бавно се върнахме към къщата.
— Мислиш ли, че Франк ще дойде?
За това разговаряхме, Кроуелови щяха да дойдат за няколко дни през септември, за да видят Тинът Фарм, свободната ферма, която Максим възнамеряваше да им даде. Имаше нужда от Франк, имението беше твърде голямо за него и той не можеше да се справи както трябва.
— Чудесно ще бъде, ако са наблизо, ще имам чувството, че увеличаваме семейството.
Той спря пред мен, гледаше ме, очите му насочени към лицето ми, ръцете му — на раменете ми.
— Не можеш да ме измамиш, нито да скриеш нещо от мен, нито да ме излъжеш, знам, че нямаме тайни един от друг.
Не можех да говоря, само си мислех за малките тайни, които бяха започнали да се трупат, откакто се бяхме върнали. А също така и преди, преди.
— Какво е станало? Погледни ме. — Говореше по стария си рязък, отривист начин, който познавах от преди. — Познавам те твърде добре. Мислиш ли, че съм забравил? Знам, че имаше сенки, тревоги, дори страхове. Лежал съм буден до теб дълги нощи и съм знаел и виждал разстроените ти очи. Ти си много мила и добра и се опитваш да бъдеш весела и да го криеш от мен. Когато бяхме в чужбина, много се стараеше и аз винаги го забелязвах, винаги го знаех.
Усетих, че сълзите започнаха да парят очите ми, исках да се облегна на него и да му разкажа всичко, всяка подробност, всички минали дребни страхове, — да призная какво се беше случило от времето, когато намерих венеца, за Джак Фейвъл и госпожа Данвърс, а най-вече за ужасните шепнещи гласове. Усетих ръцете му да ме докосват и добре ги познавах, ръцете, които бях наблюдавала, когато държат кормилото на колата и когато белеха мандарина, или когато държаха пилата за нокти, или почиваха на перилото на кораба, — ръцете, чиято форма можех да си представя и които така много обичах, които означаваха за мен Максим, дори повече от очите или устата, от гласа му или от формата на главата му.
Но не можех да успокоя гласа, злобен, коварен, разстройващ, който ми шепнеше за същите тези ръце.
— Уморена съм, — казах. — Беше така горещо. И ми беше неприятно, че не си у дома.
Обърнах се и влязох през вратата.
Защо не му казах тогава? Сега зная, че точно това трябваше да направя без каквито и да било въпроси. Той нямаше да се ядоса, беше достатъчно силен, вече не се страхуваше от миналото, нямаше нужда аз да го предпазвам. Беше се оправил. И все пак нищо не казах.
Срамувах се и бях объркана и се бях отдалечила от него, а когато влезе в къщата след мен, започнах да му задавам още въпроси за Кроеулови. Той отговаряше кратко, преди да отиде в кабинета си и затвори вратата.
Изпуснах момента. Тихо носех тайните си, а те бяха жестоки, тежки, горчиви.
По-късно, когато си легнах, Максим застана при отворения прозорец. По скатовете над къщата малки бухалчета летяха по дърветата, като издаваха кратките си остри писъци.
— Дано вали — казах.
Той не отговори. Отидох и застанах до него, като погледнах навън, но той не ме докосна, нито се обърна към мен. Бях учудена като усетих ново, различно отдръпване, не знаех как да се справя с него. Аз бях виновна, бях скрила нещо от него и понеже той го усети, беше дълбоко засегнат.
Не. Беше нещо друго. Усещах, че ако някой ни хване и притисне по-силно в мрежа от сложно преплетени невидими нишки, каквото и движение да направя, за да ги скъсам или да ги изгладя, ще ги затегне по-силно.