Алек Попов
Мисия Лондон
Тази история е изцяло продукт на въображението. Всяка прилика с действителни лица и събития е. случайна.
Авторът
Дори да постигаме гигантски успехи в нашата работа, няма никакво основание да бъдем самодоволни и арогантни. Скромността помага на човек да напредва, докато суетността го дърпа назад. Това е истина, която винаги трябва да имаме предвид.
Мао Дзе дун,Приветствие към делегатите на Осмата национална конференция на Китайската комунистическа партия (15 септември 1956)
1.
Коста Баничаров седеше във вътрешния двор на къщата на Хайд Парк Гейт и броеше самолетите, прелитащи над Саут Кензингтън. Беше меко пролетно утро с непостоянна облачност, форзицията в ъгъла на двора ярко цъфтеше. Коста Баничаров седеше на стълбите, бос, по дънки и потник. До крака му имаше полупраз- на бутилка „Бекс“, а между пръстите му догаряше забравена цигара. Самолетите прелитаха приблизително на всеки две минути. Грохотът на двигателите им се влачеше дълго след като отминат, докато се слее неусетно с шума на новите прииждащи машини. Беше изброил повече от двайсет. Звукът им напомняше прибоя на море. Прозорците на къщата зееха. Течението довя- ваше ухание на стари фасове. Тънките пердета се мятаха като воали на пияна актриса. В трапезарията на първия етаж още личаха следите от снощния Гуляй. Наближаваше единайсет, но Коста не бързаше да разтребва. Имаше цял следобед на разположение.
Междувременно бяха минали още три самолета.
Настойчив звън го изкара от блаженото равновесие. Отначало Коста си рече, че няма сила, която да го накара да отвори. После омекна, съзнавайки, че подобни настроения са грешни и вредни за трудовата му биография. Натика фаса в процепа между плочките и неохотно се надигна. Зашляпа през фоайето. Грамадното кристално огледало неприязнено отрази мършавата му фигура и побърза да я изхвърли извън пределите на позлатената си рамка. Последваха нови, кратки и резки позвънявания.
- Сега, сега - измърмори Коста и добави наум: - Да ти го начукам!
На прага стърчеше висок мрачен господин със зеленикав шлифер, е куфар в ръка. Зад гърба му едно черно лондонско такси правеше сложни маневри, за да се измъкне от тясната уличка. Няколко секунди двамата се изучаваха подозрително.
- Кого търсите? - попита Баничаров на български.
Повяхналото лице на господина се оживи от кисела усмивка.
- Аз съм новият посланик - рече той и се втренчи в босите му нозе. — А вие кой сте?
- Ами, аз такова… - заекна Коста. - Аз съм готвачът.
„Бившият готвач!“, прониза го болезнено предчувствие.
- Много добре - кимна посланикът. - Мога ли да вляза? Коста се отдръпна механично; лъхна го необясним хлад, когато мъжът мина покрай него. Плахата надежда, че това е някаква дебелашка шега, скроена от българските имигранти, е които напоследък се бе сближил, започна да се изпарява. Мъжът остави куфара си на пода, огледа се и гнусливо повдигна вежди. Готвачът почувства, че трябва да каже нещо, преди онзи да го е казал.
- Очаквахме ви след два дни - рече той с лек укор.
- Личи си - язвително подхвърли посланикът, като надзърна в трапезарията.
- Ако знаехме, че идвате днес… - поде готвачът.
- Промених плановете си - прекъсна го другият.
„Тогава се сърди на себе си, тъпако!“, помисли си
Коста Баничаров.
За всички тия години, прекарани край трапезите на големците, готвачът беше развил особен психологически нюх. Той тутакси надуши, че новият му шеф спада към обширното и богато разклонено семейство на административните кретени. Но имаше и нещо друго, нещо отвъд стъкления му глупашки поглед, което го правеше непредсказуем и опасен. Изведнъж Коста си даде сметка, че тоя тип възнамерява да се засели тук. Нещо повече, сега това беше неговото жилище, а той - Баничаров, щеше да му слугува. Това му се стори безкрайно несправедливо.
Малкият син на Баничаров изпълзя нагоре по стълбите, които водеха към сутерена, обитаван от семейството на готвача. Хлапакът беше измамил бдителността на майка си, което го караше да тържествува. Гъгнейки си нещо свое, детето се изправи и чевръсто затопурка към масичката под огледалото. Върху нея се мъдреше една крехка вещ, която отдавна дразнеше първичните му инстинкти. Баничаров беше тренирал разни спортове на младини, но с времето беше загубил предишната си пъргавост. Малчуганът се вкопчи в ръба на масичката и рязко я наклони. Порцелановата кошничка, заведена под инвентарен номер 73, се разби на пода с апокалиптичен звън.