9.
Шофьорът мина да го вземе от резиденцията в 18,30. Варадин чакаше във фоайето, леко пребледнял, изтупан в смокинг и папийонка. Обувките му нервно поскърцваха. От жилището на готвача се процеждаше коварна миризма на готвено, която го караше да се чувства неловко. До- като пъплеха през задръстените артерии на града, Варадин неспокойно подушваше реверите на сакото си; беше прилепчива тази национална воня, нямаше изпиране, загнездваше се в тъканите като дрешна въшка; проникваше дори в кожата - чак до мозъка на костите, и оставаше там навеки като белег от срамна болест.
- Бъкингамският дворец - рече Миладин, без да откъсва поглед от черната задница на таксито пред себе си.
Варадин трепна. Какво си позволяваше този тъпак?! Нима си въобразяваше, че вози някаква тиква от Долно Камарци, дето си няма хабер от забележителности! Той ли не знае Бъкингамския дворец?!… Стисна устни; човъркаше го любопитство, примесено е безпокойство. Поканата беше загадъчно лаконична. Домакините бяха обозначени само е няколко витиевати инициала, които не му говореха нищо. Вечерята щеше да бъде съпътствана от лекция на тема „Новите предизвикателства пред устойчивото развитие на Европа“. Дъждът обилно се лееше върху предното стъкло; чистачките го мятаха настрани с отсечени бързи движения. Колата излезе на Трафалгар Скуеър и зави по тежкарската Пел Мел.
Мрачната фасада на клуба, с тежки корнизи и малки прозорци, разположени съвсем нарядко, внушаваше усещането за скрити вътрешни обеми. Пред входа нямаше надпис, само скромна табелка с номер. Съпоставена с мащабите на зданието, вратата изглеждаше несъразмерно малка и сякаш подчертаваше ексклузивния характер на заведението. От двете й страни горяха кръгли жълти лампи.
- Оттук, сър - подкани го портиерът.
Варадин остави палтото си на гардероба, мина покрай огромните портрети на куп видни деятели и се озова в залата за приеми. Присъстващите бяха главно възрастни господа, някои дори на преклонна възраст, и само тук-там се мяркаха смутени индивиди от средното поколение. Жени почти липсваха, като се изключат няколко твърде заможни и строги на вид старици, накацали в различните краища на залата като птици оракули.
Оберкелнерът откри името му в списъка на гостите и лично го отведе до мястото му. „Varadin Dimitrov, пишеше на малко листче, поставено до приборите, Ambassador, Bulgaria“ - това го накара да изпита приятен гъдел.
Мястото от едната му страна беше още празно, от другата седеше ситно старче с розово лице и тесен кафяв костюм. На листчето пред него пишеше: Дъглас Смак и някаква тайнствена поредица от букви, която напомняше на Варадин за обозначенията върху етикета на стар коняк. Мистър Смак сънливо слушаше дрънкането на една внушителна дама, чиято сбръчкана шия бе омотана с тлъст перлен гердан.
Отсреща пък седеше някакъв адски надут тип, в сравнение с когото Варадин изглеждаше направо сърдечен характер. Белите му коси бяха сресани достолепно назад като грива. Стойката му издаваше мъж в активна форма, натоварен да ръководи отговорна икономическа сфера. Носеше безупречен смокинг с папийонка, а върху гърдите му искряха ред диамантни копчета. Погледът му мина няколко пъти през българския посланик, но не намери за какво да се закачи.
„Какво търся тук, по дяволите?“, запита се Варадин. На цялата дълга маса нямаше нито едно познато лице - нито един познат глас не звънна в ухото му. Беше напълно сам. Настроението му още повече помръкна при вида на мизерния ордьовър, който кацна изневиделица пред него. Две лентички червена риба, розичка от масло и лист маруля. По липса на друго занимание той започна да навива филето на вилицата си, когато до него се тръшна едър джентълмен. Беше около петдесетте, облечен в шикозен тъмносин костюм на тънки райета, с лъскава оранжева вратовръзка. Лъхаше мощно на одеколон с предизвикателно остра миризма. Имаше жълтеникава рехава коса, зализана старателно върху червеникавия му череп. Сребърен пръстен с черен камък украсяваше бялото му месесто кутре.