Той плъзна странично поглед към Варадин, прочете листчето с името му и широко се ухили.
- Мистър Варадин Димитров!? Nice to meet you! Дийн Карвър МР[2] - светкавично се представи той и протегна ръка. — Откога сте в Лондон?
- Ами, едва от няколко дни - призна си Варадин.
- How fresh indeed![3] - ухили се Карвър, сякаш говореше за рибата в чинията си. - Аз познавам добре България. Прекрасно място! Ходил съм там няколко пъти през 86-а и 87-а по покана на вашия земеделски лидер, как му беше името…
- Петър Танчев - подсети го услужливо Варадин.
- Аха! - оживи се мистър Карвър. - Какви времена бяха! Вашите стари лидери, they got some style[4], знаете ли? Истински барони! Ще ви кажа под секрет: не всичко беше толкова зле, ха-ха!
Варадин го изгледа шокиран. Онзи си наля пълна чаша червено вино.
- За ваше здраве! - рече Дийн Карвър, като отпи голяма глътка и му смигна: - Не е лошо, нищо, че не е българско.
Междувременно важните клечки бяха заели местата си начело на масата. Някой почука с лъжичка по чашата, залата притихна. Думата взе сбръчкан старец, съвършено плешив, декориран с пищна огърлица - някой си лорд Бастърбридж, както се разбра по-късно.
- Дами и господа, добре дошли на годишната вечеря на нашето скромно общество - рече той. - Приятно ми е да ви съобщя, че сред нас е самият министър на отбраната на Нейно величество, мистър Морел.
В залата се разнесе одобрително мърморене.
Мистър Морел имаше лъчезарното излъчване на образован пролетарий, направил кариера в профсъюзите. Той благодари на присъстващите и се поклони на старчето, което очевидно бе обект на най-дълбока почит. След министъра взе думата лекторът. Някой си Джонатън Крейг - висок мургав тип с леко гърбав нос и широки възгледи за живота. Той оглавяваше стратегическо звено за международни проучвания на управляващата партия и заемаше ключова позиция в екипа от съветници на правителството. Джонатън Крейг беше ловък шарлатанин: изразяваше се сложно и използваше широк апарат от наукообразни клишета, за да грабне акъла на аудиторията. Трудът му несъмнено беше високоплатен. Представителите на неговата паразитна каста обикаляха неуморно Източна Европа и в качеството си на експерти опоскваха лъвския пай от фондовете, предвидени за съживяването на този силно проблематичен район.
Варадин остана в плен на Крейг близо пет минути, после установи, че губи нишката на речта му. Отделните думи продължаваха да имат значение, но общият им смисъл ставаше все по-неясен, докато се превърна в някаква словесна салата. Въпреки безпомощното състояние на ума си той се постара да запази израз на проникновен слушател чак до края на лекцията, като се включи ентусиазирано в хора на последвалите аплаузи.
- Това не обяснява разликите във валутните курсове - промърмори старчето от дясната му страна.
Той почувства известно неудобство, че досега е пренебрегвал тази, по всяка вероятност, твърде важна персона… Понечи да се представи, обаче Смак V.S.O.P.C.R. своевременно беше задрямал, което очевидно беше естественото му състояние.
С изчерпването на официалната част присъстващите видимо се оживиха. Дийн Карвър си наля още вино и се впусна в спомени за България. Незабравими дни! Млад проспериращ лобист от левицата, дръзнал да прескочи желязната завеса… Посренщали го като цар. Летял с хеликоптер, ходил на лов, гулял по резиденции. А какви жени само!…
- През 93-та доведох в България един арабски инвеститор - продължи той. - Искаше да строи лифт в Банско, но се отказа, като видя какво става… Оттогава не съм идвал.
Фактът, че тъкмо Карвър седеше до него, едва ли беше случаен, даде си сметка Варадин. Да подредиш гостите около масата така, че да имат общи интереси, беше истинско изкуство. Англичаните го владееха до съвършенство.
- Много ми се ще да възобновя връзките си с вашата чудесна страна… - въздъхна Карвър, отпивайки замечтано от чашата си. - Разбрах* че имате ново правителство. Как върви реформата?
Варадин отговори, без да се замисли:
- Благодаря, добре.
- А защо вестниците пишат, че ония сираци умирали от глад. Истина ли е?
Варадин направи неволна гримаса. Карвър явно бе зърнал талона, който се въртеше в британските всекидневници. На него бе отпечатана снимка на сгърчено от глад недъгаво дете, загърнато в дрипи. Талонът излизаше от името на някакъв източноевропейски фонд, който набирал средства за мизерстващите сираци в България.
- Преходът към пазарна икономика не е лек… - от- беляза нервно посланикът. Помисли малко и добави: - За съжаление често се спекулира е чуждото нещастие.