Батьката изключи двигателя и насочи към Баничаров мощен фенер. Готвачът заслони очи.
- Молодец! - отекна гласът на азиатеца.
Толоманов чевръсто отвори задната врата. Двамата изхвърлиха навън няколко обемисти найлонови чувала. Баничаров гледаше отстрани с противното чувство, че вече е присъствал на тази сцена. Въздухът в гаража вонеше на бензин и той усети пристъп на гадене. Батьката го изгледа неодобрително:
- Тн что смотриш?!
Тикна му фенера и го накара да вземе един от чувалите.
- Ти водиш! - рече Толоманов.
Спуснаха се по стълбите и минаха през мазето. Излязоха в централния коридор, завиха наляво и се озоваха пред вратата на кухнята. Тук готвачът спря и тревожно се ослуша.
- Какво има? - нервно се обади Толоманов.
- Май чух нещо вътре - прошепна Баничаров и продължи да се ослушва.
- Шубе такова! Да не оцапаш гащите - подхвърли Чаво.
Готвачът сви презрително устни, отключи вратата и светна лампата.
Батьката подсвирна от изненада. Помещението беше огромно; можеше да се предположи, че тук се готви храна за цял полк. Впрочем това не беше съвсем далеч от истината: особено в недалечното минало, когато животът в посолството течеше на широка нога, по тоталитарному. Сега светският живот се цедеше капка по капка през игленото ухо на пазарната икономика и в кухнята бе настъпило запустение. Част от посудата бе разграбена. Умивалниците бяха хванали патина. Плочките около тях бяха пожълтели и напукани. Баничаров бродеше като призрак между студените фурни и празните хладилници. Да готви, му се налагаше рядко, майстореше главно сандвичи и хапки от полуфабрикати. Сегиз-тогиз завърташе по някоя баница, посрещана от гостите с неизменния възглас: „Oh, banitza!“, затаил в себе си и печал, и носталгия, и надежда за нещо по- стабилно като пълна агнешка плешка например. Уви, ерата на плешките беше изчерпана, погребана дълбоко под планина от оглозгани кости. Резенче кисела краставичка и кренвирш, забодени на клечка за зъби - това беше всичко, на което можеха да се надяват.
Баничаров невъзмутимо изтърси чувала върху дългата поцинкована маса. Отвътре изпаднаха десетина добре охранени патици. Вратовете им бяха безжалостно извити. Направи му впечатление, че върху крака на всяка има сребристо пръстенче.
- Тц-тц-тц, къде ги изловихте? - попита той.
- Наблизо - ухилиха се двамата мъже.
Една от птиците немощно приплясна с. крило, явно не беше доубита, както трябва. Баничаров прекъсна мъките й с рязък жест. Сега плуваше в свои води и това му вдъхваше самоувереност. Той измъкна две мърляви бели престилки и ги подхвърли на съдружниците. След известно колебание те ги нахлузиха и застанаха чинно от двете му страни като чираци. Готвачът им връчи по един нож и посочи към печката, където от няколко часа къкреше огромен котел е вода.
- Знаете какво да правите, нали? - попита той. Двамата мъже кимнаха и запретнаха ръкави.
- Имате четири часа - предупреди ги Баничаров. Той се върна в дежурната стая и погледна часовника си. Беше отсъствал не повече от двайсет минути. Седна зад бюрото, измъкна тетрадката-дневник и се разписа в графата „дежурен“, защото на сутринта обезателно щеше да забрави. В съседната графа „забележки“ отбеляза: без произшествия. Затвори дневника и го прибра обратно в чекмеджето.
Дежурството беше гадно, но затова пък дълго. От готвача до съветника - нямаше измъкване. Всички бяха равни в отбиването на този свещен дълг. Всеки ден, около шест следобед, човек можеше да ги види да припкат към посолството, понесли в пликче лични вещи, суха храна и чаршафи. Унижението се повтаряше три или четири пъти в месеца, в зависимост от графика. Киснеха в дежурната като паяци до сутринта: зяпаха телевизия, вдигаха телефона, отваряха при нужда вратата, пиеха, ядяха, спяха. Вардеха държавната мечка. Някои дори чукаха, но готвачът не беше сред тях.
Той се тръшна пред телевизора, изсули обувките си и отвори кутия бира. При друг случай щеше да се просне на леглото под прозореца и да закърти мигновено, ала този път се налагаше да бди. Беше нащрек и често отклоняваше поглед към синкавото сияние на мониторите, окачени върху отсрещната стена. Струваше му се, че го наблюдават, макар че функцията им беше точно обратната.
Въздухът миришеше на чорапи.
Измъкна изпод задника си олющеното дистанционно управление и включи порноканала, декодиран на ползу роду от сръчен български студент. Позяпа малко, но не успя да се съсредоточи. Мислеше само за патиците. Тлъсти парчета! Откъде ли са ги докопали?… Ако китайците не ги купят, както се кълняха Чаво и Батьката, имаше да набиват патешко цяла година. Мамка му! Много патица, много нещо!