Електронното пискане на телефона го извади от дрямката. Той вдигна слушалката и сънено каза:
-Да.
- Bulgarian embassy? - пропя далечен гласец.
- Ъхъ.
- Excuse me, would you tell me if I need a visa to Bulgaria?[10] - занарежда невинно гласът.
Последва кратка пауза. В гърдите на готвача се надигна бунт. Той не знаеше бъкел английски, но успя да схване думата „виза“, което наля масло в огъня.
- А ма, путко! - злобно просъска той: - К’ва виза в сто часа през нощта ма, да ти го начукам!!!
От другата страна се понесе ситен, подигравателен смях.
- Къртиш, а? Мама ти стара! - Чаво Толоманов рязко смени интонацията. - Баница такава!
Звънеше му по мобилния си от кухнята.
- Вие ли сте, бе? Що се ебавате? - изръмжа готвачът, като се поокопити. - Готови ли сте?
- А ти как мислиш?
- Идвам - кратко рече той.
Беше четири и десет сутринта.
Кухнята вонеше на кланица. Чаво и Батьката усилено търкаха ръце над умивалника - кръвта се беше набила дълбоко под ноктите им. Фризерът пращеше от патици. Перушината и карантията бяха натъпкани обратно в чувалите. Баничаров огледа под масите и се намръщи: налагаше се да минава с парцала. В една чиния имаше купчина сребристи пръстенчета.
- Ну, убираемся отсюда - рече Батьката, като изтръска мокрите си ръце срещу стената.
Нещо щракна в мозъка на готвача.
- А денги? Где денги? - тревожно попита той.
- Ааа! - вдигна пръст Батьката. - Сорри, забьш.
- Как така забьш?! - настръхна готвачът. - Нали се разбрахме: 100 лири на ръка веднага.
- Завтра, завтра - промърмори с досада Батьката.
- Няма завтра! Сейчас! - извика Баничаров.
- Ийзи бе, мой човек - намеси се Толоманов. - Завтра ти се каза, значи завтра. Няма да се лъжем за стотинки, я. Нали, Батька?
- Так, так - кимна презрително оня.
Готвачът се опули като зомби. Вече два пъти го минаваха със същия номер. Той понечи да каже нещо, но усети, че пак ще влезе в релсите на познатия сценарий. Махна с ръка и се изплю на пода.
12.
Варадин цъфна в посолството малко след девет. По пътя бе срещнал Баничаров, който се прибираше от дежурство с найлоново пликче в ръка и угрижен гурелив поглед. Това тутакси вкисна настроението на посланика, сякаш в млякото му беше капнал неканен сопол. Поздравиха се сухо.
Зад стъклото на приемната го посрещна една не по-малко унила служителка, която медитираше над стар български вестник. Той прекоси парадното фоайе и се опита да мине през вратата, която водеше към вътрешната част на посолството. Оказа се, че е забравил кода на електронната ключалка. Няколко минути напразно се мъчеше да го налучка. Най-сетне се появи консулът, който се направи, че не забелязва затрудненото му положение (но отвътре сигурно се кикотеше!), предпазливо го поздрави и набра нужните цифри. Варадин побърза да се шмугне в асансьора и натисна копчето за втория етаж. На излизане от кабината хвърли поглед надясно, където предишния ден бе забелязал едно особено мърляво кътче върху мокета, и със задоволство установи, че вече е почистено.
Таня Вандова бе на работното си място, в преддверието на кабинета, и трескаво сортираше обичайната камара писма, която се изсипваше всяка сутрин.
- Добро утро - поздрави го тя, без да прекъсва заниманието си.
Той промърмори нещо неразбрано и хлопна вратата след себе си.
Последва кратък разговор по телефона и след малко счетоводителката долетя на галоп, помъкнала наръч папки.
- Готов ли е списъкът с наемателите? – попита той.
Тя кимна утвърдително и му подаде един лист. Варадин го разгледа обстойно и въздъхна тежко като човек, комуто предстоеше да мести огромна планина от камъни. Посолството беше доста населено, макар че през последните години щатът му бе съкратен драстично в резултат на перманентната икономическа криза. Дрехите на някогашната държава мастодонт не бяха по мярката на наследника й. Природата обаче не търпеше празно място и жилищната площ бе заета до последната мансарда от разни странни субекти с неизяснени, ала осезаеми протекции, настанени по силата на балканското обичайно право. Варадин беше наясно, че това е деликатна материя, но също така знаеше, че трябва да ги разкара един по един. Жилищната площ бе мощен лост в ръцете на всеки ръководител: с нея можеше да се търгува, да се маневрира, да се балансира. Този ресурс му принадлежеше по право и единствено той трябваше да решава кой ще го ползва.
- Защо всички тези хора живеят тук? - попита скептично Варадин.
- Амии - запецна Бианка Стругарева, докато вътрешно негодуваше: какво се правиш, че не знаеш, задник такъв. - Заварено положение! - най-сетне изстреля тя, щастлива, че е намерила точната формула.