- Аха, заварено положение - повтори той с отвращение и рязко добави: - Но не могат да останат повече тук..
- Разбира се - съгласи се тя. - Особено тези, дето не си плащат наема. Като Бобеви например…
- Защо не сте ги изгонили досега?!
- Защото водят дело — търпеливо поясни тя. - Рашо Бобев, бившето търговско аташе, съди министерството. Твърди, че е уволнен неправомерно.
- И какво от това? Да си ходи в София да се съди, колкото ще! - избухна Варадин.
- Не иска да си ходи. Чакал изхода от делото. Надява се да го възстановят.
- Ще го възстановят те - сви устни Варадин. - Добре си е направил сметката. Тия дела се точат е години. Изхвърлете го!
Бианка Стругарева не каза нищо.
- Какво има? Няма ли полиция в тази страна?
- Ще се раздуха работата и пак ще се изложим - предпазливо отбеляза тя.
- Дааа, вярно. Не е добра идея - въздъхна той, масажирайки замислено основата на носа си. С какви глупости беше принуден да се занимава! Обзе го гняв: — Тогава измислете нещо друго — пискливо изрече той. — Изключете му тока. Спрете му водата. Искам да се разкара!
- Ще кажа на домакина — равнодушно кимна тя.
- Действайте!
Точно така, един по един; щеше да ги вади от кацата е меда като малки гадни насекоми - с пинцета. Тази красива визия го накара да скръцне със зъби от кеф. Сипа си чаша вода и пусна вътре шумяща таблетка, която тутакси оцвети течността в отровно жълто. Погълна я и слабо се уригна.
В този момент един от телефоните на бюрото му започна яростно да звъни.
- Альо, ти ли си? - прозвуча капризен женски глас.
- Аз съм - рече той без капчица ентусиазъм. - Радвам се да те чуя.
- Не се радвай толкова! - сряза го тя. - Мислех, че мога да разчитам на теб.
- Естествено, че можеш!
- Не мога, там е работата - прекъсна го тя. - Защо криеш от мен?
- Какво крия? - адреналинът му рязко скочи.
- Не ме прави на луда! Всичко зная - извика тя и добави съкрушено: - Получен е отказ!
- Боже, ти затова ли се косиш?! - възкликна той. - Изобщо не бери грижа, ситуацията е под контрол.
- Не се притеснявам, бясна съм! Оня плужек, Кишев, ме мотае вече половин година! - избухна тя. - Трябва да го накажеш!
- Ще го накажа, я! - побърза да се съгласи той. - Хубавичко ще го накажа.
- Дано вече не е прекалено късно. Кой знае какви ги е надробил - въздъхна тя. - Може би нарочно е нарушавал етикета, за да я дразни; да я отврати завинаги от нас. Саботьор! И ти го прикриваш!
- Не го прикривам! - енергично възрази той.
- Не искам да се мярка пред очите ми, като дойда пак, чуваш ли!
- И без това му изтича мандатът - утеши я той, - няма да види следващ.
- Така му се пада - измърмори тя. - А какво ще правим ние при това положение?
- Мисля да ангажирам специална агенция за тази цел - поверително рече той.
В слушалката отекна подозрително пращене. Хрумна му, че може би ги подслушват. Не разискваха нещо особено секретно, но въпреки това се почувства като глупак.
- Каква агенция? - попита тя.
- Пъблик рилейшънс[11].
- Оооо! - в гласа й трепна боязън, сякаш ставаше дума за някакъв изключително сложен домакински уред.
- Утре имам среща с директора. Изглеждат печени, но засега не мога да ти кажа повече - добави предпазливо Варадин.
Мисълта за подслушването не му даваше мира.
- Кога ще я докарат? - попита безцеремонно тя.
- Абе това да не ти е теле! - гневът му изби през всички предпазни клапани.
- Не ме интересува! — извика тя. — До два месеца да е на линия! Дължиш ми го, по дяволите!
- Ще направя, каквото мога - изпъшка той, полузадушен от злоба.
- Ще бъде по-добре за всички ни!
Връзката прекъсна.
- 94! – извика патетично той.
Няколко секунди остана съвършено неподвижен. Вътрешният телефон звънна няколко пъти, но Варадин не реагира. На вратата се почука и Таня Вандова подаде глава.
- Майор Улав чака да го приемете - извести притеснено тя.
- 48 - каза безизразно той. - Да влезе.
Дългата фигура на майора изникна над дребничката секретарка.
- Seventy seven! - изкрещя майор Улав, нахлувайки в стаята като хала с протегната напред десница.
- Какво? - сепна се Варадин.
- Nice to meet you! - майорът силно стисна ръката му: - Нямам време за губене. Приготвил съм ви 77 кашона с хуманитарна помощ, които трябва незабавно да заминат за България. Там хората измират! - патетично заключи той.
Варадин го разгледа с известна боязън. Майор Улав беше пенсиониран колониален офицер, който излъчваше неизтощимо желание да напляска някой непослушен абориген. Беше кокалест, дълъг старчок, доста над шейсетте, с гладък гол череп и сив четинест мустак. Носеше тъмносин костюм без вратовръзка и лъснати до блясък чепици — сякаш не му се налагаше да ходи пеша по улиците, а се придвижваше от кабинет в кабинет като привидение. На врата му висеше карта на благотворителната организация, която представляваше.