Майорът се тръшна на канапето и заизважда разни брошури от чантата си. Варадин се настани предпазливо срещу него. След малко се появи и Таня Вандова с поднос с кафе.
През първите десет минути майорът несвързано бърбореше за своята организация, като изброяваше патетично имената на разни знаменитости, които фигурираха в списъка на настоятелите. - Като натрупа достатъчно титли и гербове, за да стъпи върху тях, той погледна отвисоко посланика и го попита защо българите по принцип са толкова неотзивчиви към хуманитарната помощ.
- Какво имате предвид? - повдигна вежди Варадин.
- Какво имам предвид?! - саркастично повтори майорът. - Ами ние се трепем тук, събираме разни полезни вещи, но на кого му пука!
Варадин тактично замълча.
- Имам информация, че по-голямата част от тази безкористна помощ отлежава в складовете на посолството. Така ли е? - рязко попита бившият военен.
- Нямам представа - повдигна рамене посланикът. - Аз съм тук само от седмица.
- Казва ни се, представяте ли си, че ние сами трябвало да се погрижим за транспорта! Сякаш нещата, които изпращаме, не си струват разходите за пътя - възмущаваше се майор Улав. — Смятам, че по този начин вие обиждате цялата благотворителна общност. Една цивилизована страна не постъпва по този начин. Помислете за имиджа си!
- Новият имидж, това ще бъде първата ми грижа! - увери го посланикът, докато се бореше с първите признаци на мигрената.
- И добре ще сторите! - възкликна майорът. - Не бих искал моите седемдесет и седем кашона да мухлясват в някой склад.
Варадин реши, че ще направи добро впечатление, ако покаже известна съпричастност към темата, и любезно се заинтересува:
- А какво има в кашоните?
Груба непредпазливост. Майорът трепна като ужилен:
- Питате какво има вътре! Какво има в моите кашони! Oh, my Lord! - вдигна ръце той и ги отпусна безсилно. - Oh, Jesus! - повтори той със същото движение, изразяващо дълбока покруса пред наглостта и безочието на аборигена. - На митничари ли ще си играем? Или подозирате, че ще ви изпратим разни боклуци, а?!?
- Не съм казал подобно нещо! - уплашено възрази Варадин.
Мигрената вече вършееше из мозъчните му клетки.
- Но вашето гнусливо любопитство издава точно това, нали! - сряза го майор Улав. - Все едно, аз не се срамувам от съдържанието на моите кашони! Вътре ще намерите само прости и здрави неща, които са служили дълго и честно на моите compatriots и ще служат също толкова дълго и честно на вашите изпаднали denizens![12]
- Не се съмнявам! - побърза да се съгласи Варадин.
- Докажете го! - възкликна майорът. - Тези кашони трябва да достигнат предназначението си час по- скоро.
- Лично ще се ангажирам!
- Чудесно! Защото после ще ви изпратя още сто кашона - тържествуващо заяви майорът - подлоги!
- Какво?! - бързо премигна посланикът.
- Приютът Сейнт Куентин в Северен Хемпшиър беше закрит неотдавна - поде радостно майор Улав, - разпродават всичко, а подлогите даряват на нас. Ние пък ще ги дарим на вас. Ако заслужавате, of course! - закани се той шеговито с пръст.
- Наистина, не знам как да ви благодаря - измънка Варадин.
- Благодарността и благотворителността са две лица на една монета - мъдро заключи майорът и рязко стана. - За съжаление не мога да остана нито секунда повече. Лейди МакБигботъм ме очаква. Експедираме десет тона зимни дрехи за Бомбай.
Той разтърси ръката на замаяния посланик и излезе с твърда решителна походка, сякаш маршируваше по опънат конец.
Варадин потъна обратно в креслото; отпусна глава на облегалката и затвори очи.
- 95 - произнесе тихо той.
Но не изпита никакво облекчение. Черепът му болезнено пулсираше, гумен и мек като забравен на слънцето плондер. Беше едва пладне. Предстоеше му обяд във Френското посолство, който се очертаваше да бъде твърде формален и студен поради всеизвестната неприязън на французите към всеки, който не говори езика им. Следобед го очакваше поредица от срещи с чиновници във Форин офис. Вечерта трябваше да бъде на прием в хотел „Карлтън“ по повод на нещо, което мозъкът му категорично отказваше да запамети. Улови се натрапчиво да мисли за студентката, която почистваше кабинета му. Очевидно нямаше проблем да я из- чука. Въпросът беше, какво щеше да му струва?