През тези три дена, изпълнени със суматоха и дълги речи, с възторг и недотам прикрито разочарование от мъглявите цели на конференцията, Варадин се мъчеше единствено да оцелява. Окръжаващата действителност се мержелееше пред очите му като пейзажа зад прозореца на високоскоростен влак; различаваше ясно само препятствията, грапавините и капаните, които трябваше да избягва. Непосредствената близост с премиера го ужасяваше; този суров и властен политик, изплувал от първичния хаос на посткомунизма, имаше вид на човек, който закусва всяка сутрин крехки чиновнически съдби със сос от хрян и чесън. Варадин имаше основания да смята (беше подочул отнякъде), че той не е във възторг от номинирането му за този пост, и трепереше да не стори нещо, с което да потвърди първоначалните му резерви. От друга страна, като истински кариерист, изпитваше патологично влечение към хората, облечени с власт, и се стремеше неистово към тях с всички рискове на подобна опасна близост. Сега обаче трябваше да внимава да не бъде заслепен единствено от сиянието на премиера, защото със сигурност щеше да си навлече омразата на другите двама министри, а те лесно можеха да му навредят. Налагаше се да държи под око и служителите си, които се суетяха като хиени край силните на деня и само дебнеха удобен момент да го злепоставят. Задачата не беше никак лесна.
Конференцията се провеждаше в Ланкастър Хаус - най-представителната част на двореца Сейнт Джеймз. Мястото спираше дъха с пищната си украса и определено не допринасяше за душевния комфорт на държавниците от Източна Европа. Под тежко позлатените тавани на някогашната кралска резиденция витаеше усещане за победа и поражение. Победа, в която всички участваха; поражение, за което никой, поне видимо, не скърбеше. Но ако победата беше обща, тогава защо плодовете й бяха обрани само от едната страна, а за другата бяха останали само дръжките?… Това се мъчеха да проумеят лидерите на младите демокрации и вътрешно негодуваха срещу новото разделение на Стария континент. Между тях самите обаче бяха останали твърде малко братски чувства. Простият и очевиден факт, че бяха толкова подобни, че можеха да се оглеждат едни в други, ги вбесяваше. Дразнеше ги собственото им недодялано отражение и предпочитаха да се оглеждат в богатите си западни роднини с аристократични навици и благородно поведение. Бяха ревниви и подозрителни един към друг, склонни да приемат напредъка на съседа като свой личен неуспех и обратното. Драпаха отчаяно да излязат от общия кюп, без да гледат къде стъпват. Голямото състезание за Европа беше започнало. Страните фаворити тържествуваха, че са излезли с едни гърди пред бившите си съюзници, но радостта им бе помрачена от съзнанието, че между тях и развитите европейски държави лежат още много мили. Изоставащите, сред които попадаше и отечеството на Варадин, бяха щастливи, че изобщо са допуснати до състезанието. Не си правеха труда да се сравняват със Запада, защото в подсъзнанието им битуваше сентенцията на неизвестен балкански мъдрец, че „и срещу нас да тичат, пак няма да ги стигнем“. Гордостта им се подхранваше от факта, че има още по-тежки случаи, като Молдова или Югославия, които така и не бяха намерили място на „масата за преговори“.
Западните дипломати гледаха с неохота този недотам бистър коктейл от водка, палинка и гроздова, който им се налагаше да погълнат. Щеше им се в крайна сметка, ако могат, да го изхвърлят тайно под масата, без никой да ги забележи. Но не можеха: погледите на всички бяха втренчени в тях и едно погрешно движение рискуваше да доведе до непредвидими последици. Нямаше измъкване!
За Варадин конференцията беше повод за официални контакти на всевъзможни равнища: от чужди посланици и висши служители на Форин офис до външни министри и държавни глави. Той обаче не се оставяше да бъде подведен от лекотата, с която се осъществяваше това общуване. Беше нащрек и се опитваше да анализира възможностите, които откриваше пред него всеки контакт. Ала винаги оставаше разочарован от ниския хоризонт и тясната перспектива на очертаващото се развитие. Цялата отчайваща безплодност на тези мимолетни запознанства сега му изглеждаше очевидна като припламване на запалка без газ. В тях нямаше дълбочина, нито ресурс за пълноценна връзка. Имената им тутакси се изтриваха от паметта му още щом сложеше визитната им картичка в джоба си. Разговорите с тях изискваха не повече от триста думи и той за пръв път в кариерата си се усъмни, че един добре трениран имбецил би могъл лесно да го отмени в тази функция!
Дали пък тъкмо той не беше този имбецил?
Той вдигна поглед, изпълнен с безпокойство, към премиера. Дали не беше прочел мислите му? Хората във властта обикновено развиваха силна интуиция спрямо подчинените си. В момента обаче цялото внимание на Първия бе погълнато от речта на председателя на Европейската комисия. Микрофончето със синхронния превод бръмчеше усърдно в ухото му, но дали казаното изобщо достигаше до слуха му? Беше невъзможно да се прецени. През последните години Варадин бе наблюдавал хората начело на държавата отблизо и бе доловил процесите, които неумолимо протичаха в тях, почти без изключение. Властта ги изсмукваше отвътре като стриди: лицата им прилепваха върху черепите, очите им ставаха кръгли и неподвижни, готови да изскочат навън като сачми. Сетивата им също се променяха: старите атрофираха, на тяхно място се появяваха нови, които напомняха по-скоро сетива на гущери и насекоми. Първо губеха способността да слушат, сякаш вече не вникваха в смисъла на думите, а после преставаха и да виждат - гледаха през хората, като че ли са от стъкло. Доверяваха се единствено на вибрациите, които разпращаха във всички посоки, за да се завърнат при тях, отразили информация за околния свят.