Вибрациите на властта бяха универсални, не се нуждаеха от преводач; те опипваха бдително всяко срещнато тяло: изследваха формата и състава му, проверяваха го на твърдост и цвят, търсеха грапавини и пукнатини, отчитаха силата и степента на собствените му вибрации, при положение че имаше такива. После докладваха. Телата бяха одушевени или неодушевени. Одушевените се деляха на подчинени и неподчинени. Неподчинените - на враждебни и неутрални. Враждебните - на силни и слаби.
Със силните трябваше да се внимава!
Председателят на ЕК беше силен, макар че изглеждаше мек и добре огладен - беше консистентен, без пукнатини; вибрациите му бяха ниски и приглушени, ала в тях се таеше мощ. Не толкова мощ на характера, кожото на институцията, която представляваше. Не беше за подценяване и министър-председателят беше нащрек: студен и неподвижен, с вдигната глава - жичката на микрофона, увиснала безжизнено от ухото му, - издаваше го само бавното движение на гръкляна. Нап- ред-назад. От другата му страна седеше външният министър и прилежно си водеше записки в луксозен тефтер с позлатени кантове. Той също бе натикал микрофон в ухото си, макар че не се нуждаеше от превод, очевидно за да демонстрира солидарност с началството. Варадин хвърли поглед в собствения си тефтер и с ужас установи, че е надраскал само едно самотно човече с крайници като клечки в най-долния ъгъл на страницата. Той се впусна да наваксва загубеното, но точно тогава речта на председателя някак неочаквано свърши. Настъпи известна суетня, докато думата не взе някакъв друг лидер. В този момент премиерът наклони глава към Варадин и прошепна:
- Готова ли е речта ми?
Посланикът инстинктивно кимна. Всъщност не беше сигурен. Ставаше дума естествено за английския превод на речта, който трябваше да раздадат на всички присъстващи. Въпросното произведение бе редактирано неуморно чак до последния момент и едва тази сутрин служители на посолството бяха започнали трескаво да го превеждат. Той се надигна безшумно от мястото си и се спусна към един от дипломатите, които придружаваха делегацията.
Съветникът Данаилов си бъбреше небрежно с могъщия министър на индустрията и още неколцина висши чиновници от правителствения антураж. Тази гледка предизвика киселини в стомаха на посланика. Той го дръпна настрани и попита готова ли е речта на премиера. Данаилов погледна часовника си и спокойно каза:
- Вече трябва да са я донесли. Ще ида да я взема.
Варадин с облекчение проследи фигурата му, която напусна залата за преговори, после мигновено се присъедини към групичката.
Данаилов излезе от Ланкастър Хаус с походка на добре похапнал човек, прекоси двора с паркираните лимузини и отиде до портала. Там вече го чакаше и се озърташе неспокойно стажантът Никола Пуйчев. Той нямаше пропуск за конференцията, задачата му беше просто да донесе преведената и размножена на ксерокс реч от посолството.
- Как си, момче? - потупа го Данаилов по рамото.
- Получихте ли я? - попита стажантът. Изглеждаше объркан и притеснен.
- Какво да сме получили?
- Ами речта - каза той.
- Не я ли носиш? - учуди се съветникът.
- Преди малко ви я пратих по един човек - рече стажантът и побърза да се оправдае. - Страхувах се да не стане късно.
- Чакай тук. Ще ида да проверя - каза съветникът с внезапно помрачнял глас.
След малко се върна още по-мрачен.
- Няма я - рече той, почесвайки се зад ухото. - Защо не ме изчака бе, умник?
- Чаках - проплака стажантът. - Нямаше ви и се притесних. Помолих един човек да извика някой отвътре, но той предложи сам да я занесе.