- Какъв беше тоя човек? - попита подозрително Данаилов.
- Ами - запъна се младият Пуйчев. - С шлифер и очила. Беше много любезен.
- И ти му даде речта на премиера? — повдигна вежди съветникът. - Всичките екземпляри?
Стажантът кимна съкрушен.
Данаилов набързо разпита охраната. Ченгетата потвърдиха, че Пуйчев дал копията на някакъв висок джентълмен със зелен шлифер. Мъжът идвал час по час на портала, носели му разни документи, а той ги отнасял навътре. Май че бил от румънското посолство, но не бяха сто процента сигурни. Край входа постоянно имаше навалица.
Данаилов заряза стажанта да се пържи в собствен сос и чевръсто се отправи към зданието, като се озърташе на всяка крачка за зеления шлифер. Варадин го дебнеше, скрит зад една колона във фоайето.
- Къде е речта? - попита той, блед като платно.
- Ама още ли не са я донесли? - изненада се Данаилов, но не твърде сполучливо.
- Не! Не! Не! - отсечено повтори посланикът.
- Тоя Пуйчев я дал на някакъв румънец - рече съветникът. - Оня обещал да ни я предаде.
- Мръсен идиот!!! - Варадин удари с юмрук по колоната.
- Може пък да я донесат - подхвърли Данаилов.
- Надявай се ти! Ами ако не я донесат?
Съветникът благоразумно замълча. В очите на посланика заискри безсилна омраза.
- Трябва да намерим тоя тип на всяка цена! - озърна се панически той. - Премиерът ще говори след десет минути. Ще ни обесят!
„Тебе ще те обесят“, рече си опитният Данаилов, но се постара да си придаде загрижен вид. Описа, доколкото можа, предполагаемия румънец и двамата хукнаха да го дирят в различни посоки.
Цифрите летяха в главата на Варадин като топчетата в сферата на тотализатора. Зеленият шлифер бе потънал вдън земя или бе оставен на гардероб, защото никъде наоколо не се мяркаха лица с връхни дрехи. „Мамка му! Мамка му! - нареждаше си той, подтичвайки в транс. - Знаех си аз, че нещо ще се случи! Знаех си! Тия капути!“ Старите британски политици от портретите го наблюдаваха с отсянка на презрение.
Внезапно той спря на място като закован, осенен от зловещо подозрение. Дали не го пързаляха с този митичен румънец? Не ставаше ли дума всъщност за българин? Тая лисица Данаилов! Или подмолният Пуйчев - само се прави на ахмак! А може би двамата - престъпно съдружие с цел да го провалят? Той се върна обратно в залата; беше почти сигурен, че съветникът вече се е лепнал за делегацията и го топи за случилото се. Там обаче нямаше никого. Варадин си отдъхна за секунди, после паниката отново го пришпори: премиерът вече не слушаше другите лидери, а съсредоточено преглеждаше собствената си реч. Готвеше се да вземе думата.
Варадин се впусна да търси румънците. Тяхната делегация се намираше чак в другия край на залата. Излезе, заобиколи и пак влезе. Натъкна се на групичка дипломати, които му кимнаха учтиво, ала хладно. Никой от тях не носеше шлифер. В същия миг се появи и Данаилов. Той сканира набързо присъстващите, после плъзна очи върху купищата документи, разхвърляни по масите. Погледите на двамата мъже се срещнаха. Данаилов разпери ръце.
- Питай ги! - просъска посланикът.
- Ще ни се смеят - прошепна съветникът.
Прав беше, по дяволите!
Двамата отново се разделиха и продължиха да търсят. Сега Варадин надничаше на всякакви щури места: зад пердета, вази, кресла, включително в кошчетата за боклук. Имаше вид на агент, който търси бомба със закъснител в последната минута преди взрива. Охраната следеше действията му с нарастващо безпокойство, докато най-сетне един млад мъж е дискретна слушалка в ухото решително се приближи до него.
- Can I help you, sir? - попита той безцеремонно.
Варадин се втренчи диво в гладкото му розово лице.
Можеше ли да му помогне наистина? В този миг от залата долетя името на министър-председателя като грозен удар на гонг, отбелязващ Второто пришествие. Той се олюля. Агентът лекичко го подхвана за лакътя.
- Ваше превъзходителство! — уплашено възкликна той, очевидно вече бе успял да прочете баджа на ревера му.
Варадин запази героично равновесие и каза това, което бе редно и се казваше в подобни сложни ситуации:
- 99.
- Beg you pardon, sir?! - повдигна вежди агентът. -99.
- Ah! - засмя се той, щастлив, че е схванал смисъла на чуждите думи по мимиката на лицето. - The toilet! This way, please - той посочи към дъното на коридора.
Варадин тръгна механично в указаната посока. Агентът поклати глава и бавно изрече:
- Деведесетидевет.
Чуждите езици бяха голяма работа.
Какво беше това странно и хубаво място, чудеше се Варадин, оглеждайки се с любопитство. Как беше попаднал тук? Тясната кабинка го караше да се чувства защитен. Стените, плочките, таванът блестяха от чистота. Беше топло и ухаеше приятно. Водата нежно ро- молеше под капака на седалката. „Аз съм в клозета!“, хрумна му. Точно преди минута беше казал благословената цифра 1. Сега беше спокоен. Внезапно погледът му бе привлечен от дебел наръч листа, поставен върху казанчето. Нямаше вид на хартия за тоалетни нужди. Прочете заглавието. Адреналинът отново го шибна в мозъка.