Речта на премиера!
Шибаният превод на шибаната реч в 50 шибани екземпляра - тук, в кенефа!
Вратата на кабинката широко се разтвори и в рамката й се очерта внушителният силует на възрастна дама. Грижливо фризирана, с красиво, жестоко лице. Тя се намръщи и строго сви устни като възпитатежа във викториански девически колеж.
- You naughty boy![14] - закани му се тя с пръст и тръшна вратата.
„Това не беше ли лейди Тачър?“, запита се той с увиснало до коленете чене.
Непослушно момче!
С няколко чевръсти скока Варадин се озова в коридора, притиснал скъпоценните екземпляри до гърдите си, и се втренчи болезнено в обувката върху вратата на тоалетната. Беше влязъл в дамската.
Той забърза към залата. На входа го пресрещна Данаилов.
- Значи се намериха! - възкликна той, като пое услужливо тежкия наръч.
- Аз ги намерих! - сряза го Варадин.
- Тъкмо навреме!
- Какво?! - сепна се Варадин. - Още ли не е започнал да говори? Стори ми се, че съобщиха името му.
- Съобщиха, че ще говори след паузата - уточни Данаилов.
Тия думи сякаш погалиха душата на посланика с ангелско перо. Беше най-хубавото, което му се случваше през тези два дни. Дори коварният Данаилов му стана симпатичен, съвсем за кратко, разбира се.
- Погрижете се да раздадат речта на премиера! - рече той, когато усещането за ненадейна и незаслужена благодат попремина.
Изпъчи гърди, отърси се от последните прашинки малодушие и се включи в делегацията с грацията на обигран светски лъв.
16.
Хотел „Атинеум“ се намираше в долния край на Пикадили, срещу Грийн Парк - съвременна постройка, притисната между викториански мастодонти. Наблизо имаше пицария, от която долиташе джаз. От другата страна на улицата се възправяше мрачният колос на „Риц“. Катя не беше влизала там, както не бе припарвала и до хотел „Атинеум“, но й се струваше, че ако „Риц“ се сгромоляса, значи устоите на света са се продънили. В „Риц“ със сигурност не щъкаха стриптийзьорки.
Няколко мраморни стъпала водеха към входа. През стъклените врати се виждаше момичето на рецепцията, обляно в мека жълта светлина, фоайето изглеждаше пусто. В сумрака се мяркаха силуетите на няколко охранени декоративни растения. Портиерът я стрелна с известно недоумение, но я пусна да влезе, дори й кимна, докосвайки небрежно ръба на цилиндъра си. Момичето зад полирания махагонов плот вдигна лице и се втренчи в нея. Косата й лъщеше като руло медни нишки. На ревера имаше табелка с името й, Мери Джейн. Зад нея се виждаше масивно табло с ниши за ключове. От години в нишите лежаха само магнитни карти.
- Стая 365 - рече Катя и зачака какво ще се случи.
Мери Джейн очевидно бе инструктирана за появата й.
Вдигна телефона и набра няколко цифри, без да я изпуска от очи.
- Дамата е тук - равнодушно информира тя.
Последва кратко нареждане.
- Качете се - каза служителката и кимна към асансьора.
Сърцето й бързо затупка. Беше излязла на финалната права. Спря за миг пред грамадното огледало, инсталирано до рецепцията, и се втренчи в отражението си. После се насочи към асансьора. Цифрите над вратата бързо се сменяха. Кабината се движеше между етажите. Спря на трети, качи се до шести, после тръгна надолу. Вратите безшумно се отместиха. Асансьорът беше празен.
Дебелият мокет убиваше звука от стъпките й. Катя вървеше по коридора, хипнотизирана от лъскавите номера на вратите. В края на краищата не беше длъжна да го прави. Още можеше да се върне. Но не се върна. 361, 363, 365. Вратата не беше по-различна от останалите. Тя постоя няколко секунди пред нея, сякаш очакваше да се отвори от само себе си. Никакъв знак. Никакъв звук. Почука. Нищо. Завъртя топката и влезе.
Стаята беше мебелирана семпло, но с вкус, който издаваше класата на редовните посетители. Бежовите тапети създаваха усещане за топлина. Нощната лампа светеше.
Мъжът седеше в креслото, кръстосал небрежно крака, и четеше вестник. Носеше черни панталони с остър ръб. Отвън долиташе приглушеното ръмжене на уличния трафик. Беше точно 11.