- Беше ми приятно да се возя с вас, ваше височество. Доскоро - кимна иронично той, изскочи чевръсто навън и захлопна вратата.
Бари го последва и двамата размениха няколко думи.
- Къде да те оставя? - попита я той, когато се върна в колата.
- Челси - кратко отвърна тя.
При потеглянето Катя залитна назад. Седалката изведнъж й се стори огромна. Тя се просна по цялата й дължина, като изпусна чашата на пода.
Той се обърна и стовари сака до нея.
- Хайде, преоблечи се!
- Провалих се, нали? - дрезгаво попита тя.
Бари й подаде един плик. Тя го отвори и преброи банкнотите лежешком: 500 лири. Стомахът й се развълнува, сякаш от хайвера се бяха пръкнали хиляди малки рибки.
- Ние ще те потърсим. Може би в началото на следващата седмица - рече сухо той, когато колата я остави на Фулъм, недалеч от Челси Бридж.
Наближаваше полунощ. Катя отново беше в старите си дрехи. Косата й беше сплескана от перуката като гнездо на блатна птица. Мислите й бяха горе-долу в същото състояние. Той я гледаше изпитателно, сякаш преценяваше дали е в състояние да се прибере сама.
- Не съм сигурна, че ще има следващ път, Бари - каза Катя изненадващо ясно.
- Трудно ли ти се вижда? Или парите са малко? - попита той с безпокойство.
- Не ми харесва - поклати глава тя.
- Но вече си в играта. Независимо дали ти харесва - спокойно отбеляза той. - Ти избра ролята на принцеса. Ще трябва да я довършиш.
- Ами ако кажа не? - заинати се тя.
- Значи си решила да се върнеш там, откъдето си дошла. Рано или късно в посолството ще узнаят за втория ти живот - той повдигна вежди. - Не мисля, че ще се церемонят с теб, Кейт. Това е твърде консервативна среда. Ще останеш на улицата.
- Знаете доста за мен, а? - рече тя.
- Малко предварително проучване - подхвърли той. - Добре дошла на борда.
Рибките в стомаха й неспокойно мърдаха. „Трябва ми клозет!“, панически си помисли тя. Бари остана да гледа след нея, подпрян на покрива на лимузината.
17.
Днес беше голям ден.
Парадният вход на посолството зееше широко, а по стълбите още съхнеха следи от усърден парцал. Служителите шетаха възбудено из фоайето, нагласени в най-празнични одежди; от време на време някой изтърваваше до входа, поглеждаше към горния край на улицата и се връщаше разочарован при другите.
- Идват ли?
- Не идват — отговаряше той, - още не.
Каляската трябваше да пристигне точно в единадесет часа. Дотогава имаше още доста време, но служителите бяха неспокойни. Такова събитие рядко се случваше два пъти за един мандат и те желаеха да го изживеят в цялата му пълнота — като сватба, като изпращане на войник. Бяха надошли дори близките им, въоръжени с фотоапарати и камери, за да запечатат това небивало зрелище.
Церемонията по връчването на акредитивните писма.
Последният жив свидетел на предишното връчване бе призован обратно в родината преди шест месеца, но разказите му бяха оставили неизгладими впечатления във въображението на служителите. Известно време те живееха с надеждата, че ще бъдат включени в делегацията по връчването на писмата, докато най-сетне стана безпощадно ясно, че няма да има никаква делегация, а посланикът възнамерява да се яви в двореца сам. Това беше голям удар за дипломатите. „Срамува ли се от нас, що ли?“, шепнеха си язвително те. Техническият състав тайно злорадстваше. Ала въпреки тия противоречиви чувства, които ги измъчваха, днес всички бяха оживени, дори приятно възбудени. Обидата бе отстъпила на заден план. Сега Варадин въплъщаваше, тъй да се каже, националната идея. Той беше „нашият човек“. Нашият човек щеше да бъде приет от британската кралица с всички подобаващи почести. Каляската щеше да го преведе през сърцето на града до Бъкингамския дворец - на отиване и на връщане. Всички щяха да видят Нашия човек! Това беше вълнуващо.
Появата на Варадин във фрак, декориран с някакво лъскаво отличие от неизяснен произход, погъделичка сладостно и най-скептичните духове. Какъв юнак! Какъв хубавец! Сърцата преливаха от гордост. Вездесъщият страх от началника се бе изпарил. С нечувана досега дързост служителите и техните половинки кръжаха около него и се фотографираха за спомен, сякаш бе туристическа атракция - восъчна фигура в музея на мадам Тюсо или кралски гвардеец на пост. Варадин се чувстваше безсилен пред тази празнична еуфория - не му оставаше друго, освен да пристъпя от крак на крак, глупаво усмихнат, и да се мъчи да запази присъствие на духа.