Точно в единайсет кортежът се зададе от горния край на улицата и се спусна към посолството. Той се състоеше от две каляски, открита и закрита, теглени от огромни породисти коне. Съпровождаха го полицейски мотоциклети. На входа дежуреше домакинът Станойчо в приятен тъмносин блейзър, светли панталони и сребриста вратовръзка на точици, напомняща голяма умряла риба. В ръката му димеше цигара, а погледът му се рееше безцелно по преминаващите коли. Личеше си, че го мъчи някакъв труден въпрос, нещо от сорта: „Как съм попаднал аз тук? Защо съм тук? Тук ли съм всъщност, или не съм тук?“ Чаткането на копитата го изкара от носталгичния унес. Лъхна го миризма на пресни фъшкии. Едно от животните звучно изпръхтя; Станойчо се втренчи в кралските гербове върху вратичките на каляските.
В откритата каляска седеше маршалът на двора, сър Дъстин Глоу, с жезъл, ослепително бяла фуражка и пълна парадна униформа. Единият от лакеите пъргаво скочи на земята и му отвори вратичката. Маршалът слезе и важно се огледа. Висок, едър като мечок, с кръгла глава и малки палави очички, той напомняше поразително на покойния Бени Хил, чийто дом се намираше само на стотина метра от посолството.
Станойчо го зяпаше опулен като динен фенер. Той нямаше представа кой е Бени Хил, макар че всеки ден минаваше покрай паметната плоча пред къщата му, но бе тъй поразен от вида на кралския пратеник, че съвършено забрави да извести за височайшето му пристигане. Маршалът също се втренчи в Станойчо, не по-малко впечатлен.
„Това - каза си той - трябва да е българският маршал.“
Цигарата догаряше между пръстите на Станойчо; той се сепна и захвърли фаса през парапета. Двамата маршали се здрависаха.
- Добър ден - рече Станойчо на чист български, изчерви се до ушите и покани знатния гостенин с широк славянски жест.
Дъстин Глоу леко се поклони. През дългата си вярна служба той беше изтърпял какви ли не туземни ритуали и вече нищо не беше в състояние да го смути.
Първа го забеляза жената на готвача. Тя зяпна от изненада и го посочи с пръст. Варадин светкавично се отърси от подчинените си и се завтече към пратеника на кралицата. Останалите се юрнаха навън, за да видят каляските. На улицата вече се бе насъбрала внушителна тълпа - минувачи и туристи. Дипломатите се подредиха чинно в полукръг, а при вида на втората карета физиономиите им внезапно се оживиха. Може би сърцето на началника се беше обърнало в последния момент? Или го налагаше кралският протокол? Кой от тях щеше да бъде избран?
Тази мимолетна надежда беше попарена още в зародиш. Лакеят ги уведоми, че закритата каляска е резервна - в случай че внезапно завали. Дипломатите видимо посърнаха. Горчивината се завърна в душите им с цялата си отровна сила. Вече нямаше съмнение, че са отрязани най-хладнокръвно от церемонията като ненужен и срамен апендикс. Макар и привикнали на всевъзможни унижения, тази последна обида им се струваше съвсем незаслужена. Най-нещастен несъмнено бе военният аташе, полковник Владимиров. Специално за случая той бе облякъл новата си парадна униформа с лам- пази, която по негова преценка с нищо не отстъпваше на тази на кралския маршал. Нима посланикът се срамуваше и от него, стария ветеран?
Междувременно един японски турист успя да се намърда чевръсто в каляската и да се снима няколко пъти, преди да бъде прогонен от ченгетата. Дипломатите си размениха криви усмивки - нямаха дори този шанс.
Маршалът и посланикът слязоха по стълбите, следвани неотлъчно от Станойчо, към когото сър Дъстин проявяваше дразнещо и напълно необяснимо за Варадин внимание. Дузина камери и фотоапарати се насочиха към тях. Посланикът обгърна с поглед рехавото си войнство и прочете огорчението по лицата на дипломатите. Така им се падаше! Нима наистина очакваха да ги помъкне при Нейно величество за единия сеир?! Провери обувките им: бяха лъснати грижливо, с изключение на прашните, разшерватени мокасини на проклетия стажант. Сигурно пестеше всяко пени като обезумяла катерица.
Сър Дъстин Глоу потупа Станойчо по рамото като стар приятел и му подаде ръка:
— Very nice to meet you, indeed!
Станойчо се напрегна да измъдри нещо подходящо.
- Досвидание! - топло изрече той на единствения чужд език, който поназнайваше, преди Варадин да му затъкне устата с поглед.
Гръм и мълнии! Дипломатите ехидно се разхилиха, с изключение на полковника, който тихо страдаше, забил очи в земята. Маршалът разгледа униформата му с интерес. После вдигна поглед към небето и След като се увери, че няма да вали в близките 20 минути, покани Варадин да се качи в откритата каляска.