- Ще ги шитнем бе, човек! - успокои го Чаво. - Полека-лека, на тоя, на оня.
- Сърбина няма ли да ги купи? - рязко попита готвачът.
- Ще поговоря - кимна актьорът. - Ти виж в нашия ресторант.
- Е, поне няма да умрем от глад - изсумтя Баничаров със скрита закана.
Чаво му хвърли изплашен поглед.
- Ей, пич, нали такова, още сме партньори?! Готвачът не каза нищо. Внезапно бе усетил прилив на сила. Контролираше положението. Държеше и патиците, и ножа. Шибани актьори!
20.
- Заповядайте, господин Мавродиев - рече посланикът с измамно ласкав тон.
Едрият мъж пристъпи тромаво към бюрото му. Консулът идваше от нощно дежурство: беше брадясал, а вратовръзката му беше разхлабена. „Мърльо!“, рече си Варадин.
- Предполагам, че сте запознат е този материал? - той повдигна гнусливо вестник „Ийвнинг Стандард“, който лежеше върху бюрото му. В горния край на страницата е жълт маркер бе оградена неголяма статия, придружена от снимка в епичен формат. На нея се виждаше измъчено четиричленно семейство, увито в спални чували, със свещи в ръце. Кадърът мигновено извикваше асоциация със страданията на босненските бежанци с тази разлика, че бе заснет в апартамент в центъра на Лондон.
Заглавието не се нуждаеше от коментар: „Български дипломат, забит в каменната ера“. Репортажът разкриваше драмата на семейство Бобеви, които от две седмици се мъчеха да оцелеят без електричество. Варварската мярка била предприета от новия посланик Димитров е цел да изхвърли семейството на уволнения по политически причини дипломат на улицата. Никой няма право да спира тока на абонатите без знанието на Националната електрическа компания - коментираше вестникът.
Материалът беше излязъл вчера. Варадин долавяше тайното злорадство на подчинените си и го измъчваше подозрението, че нарочно са го оставили да се изложи.
- Какво ще правим? - попита разтревожен консулът.
- Защо питате мен? Това е по вашата част.
- Няма да го извадим лесно - поклати глава Мавродиев.
- Да му спрем и водата, а? - подхвърли посланикът.
- Ако наредите… — колебливо се съгласи консулът.
- Вие явно искате да ми съсипете имиджа - заключи Варадин със зловещо спокойствие.
Вратът на Мавродиев се зачерви от напрежение.
- Това искате всички, знам! - внезапно избухна посланикът. - Защо сте казали на журналистите, че той не ще да се върне в родината си, защо?
- Че нали затова е целият цирк, за да остане тук - объркано рече консулът.
- Иска да остане тук не значи непременно, че не иска да се върне! - ядно отбеляза Варадин.
- Защо няма да иска да се върне, ако не иска да остане?
- Защото иска да остане! - тропна с крак посланикът: - А не: иска да остане, защото не иска да се върне, както вие твърдите.
- Значи иска да остане, защото иска да остане!
- Точно така! Иска да си остане, бе - харесва му. А като кажеш „Не иска да се върне!“, човек започва да се пита, аджеба, защо? Защо, по дяволите, някой няма да иска да се върне в родината си? Ами много просто: защото веднага ще го уволнят и после няма да си намери работа. Но дори да си намери, пак ще умира от глад!
- Не съм казвал такова нещо - въздъхна тежко Мавродиев.
- Но се подразбира.
- Е, че то всеки го знае! - не се стърпя едрият мъж.
- Нямате право да мислите така! - кресна посланикът. - Ние сме европейци!
- Тогава да му пуснем ли тока? - изтърси консулът ни в клин, ни в ръкав.
- От къде на къде? Нали вече ни плюха. Нека се мъчи, като е толкова инат - заключи Варадин. Нещо щракна в ума му и той рязко попита: - Защо си държите ръцете в джобовете?
- Ами аз такова… - запелтечи консулът.
- Не сега, а на приема - нетърпеливо продължи Варадин. - Видях ви, не отричайте! Това не е европейско поведение!
- Съжалявам, ако… - поде онзи.
- Искам да го разкарате без повече шум! - прекъсна го Варадин, като почука с пръст по вестника. - Иначе ще разкарам вас. Свободен сте!
Той сгъна грижливо страницата и я прибра в чекмеджето си. Не държеше особено материалът да попада в прегледа на печата, макар че беше почти сигурен, че някоя услужлива ръка вече го е пратила по факса до София. И какво от това? Варадин разтри слепоочията си. „Простотии! Простотии на всяка крачка!“, изстена той. Погледът му попадна върху някакво боклуче до крака на бюрото. Той го вдигна и го пусна в кошчето. Не беше чистено от няколко дена.
Мамка му! Тая повлекана - трябваше да я разкара. Разумът му го подсказваше. Обаче в този случай разумът беше безсилен. И то по съвсем проста причина: не беше правил секс от няколко месеца, а като се сетеше за Катя, веднага му ставаше. В един по-добър свят проблемът лесно можеше да се реши с кратко отскачане до банята. Но той беше продукт на жестока система: въпреки политическите промени през последните години, идеята, че някой зорко го наблюдава, беше заседнала здраво в подсъзнанието му и нищо не можеше да я изличи оттам.