стори адски свежа. Навлече развлечени зеленикави дънки е големи джобове и къса прилепнала фланелка, която откриваше златистия й корем. Долавяше погледа на Доти, който шареше по тялото й, но не й пукаше. Щеше да си наеме малко студио, може би в Доклънд
или някъде наоколо. По-далеч от тази дупка! Можеше да си го позволи с новите доходи.
Напъха сценария в раницата си и хвърли поглед към съквартирантката.
- Горе главата! - рече тя и излезе.
Сценариите ги пишеше един тип на име Томас Мънроу. Кльощав дълъг чекиджия с прилепнала мазна коса и дебел диоптър. Бяха се запознали още в началото. Той беше дошъл, както сам твърдеше, за да й вземе мярката. Гробарският му жаргон включваше и други изрази от сорта на: оргазмът трябва да се аранжира. Сякаш ставаше дума за малка смърт. Приличаше на майстор на ковчези.
Работата беше там, че клиентите на агенцията - в преобладаващата си част делови, заети хора - бяха съвършено лишени от въображение. Те имаха само смътна представа за фантазмите си, за посоката на желанията си, но не бяха в състояние да им придадат конкретна, завършена форма. Не умееха да изграждат ситуации, нито диалог. Нито пък имаха време за това.
Като Емералд Спарк например.
Той беше бижутер - магазинът му се намираше в началото на Рийджънт стрийт. Емералд знаеше всичко за камъните и почти нищо за душата си. За него тя не беше по-различна от Ефекта на папийонката - загадъчната сянка, която се мярка в сърцевината на някои особено ценни диаманти. Можеше да я съзерцава с часове, но нямаше представа как да стигне до нея. Танцът на светлината в короната на брилянтите го караше да усеща вибрациите й. Тя му говореше. Нашепваше му мисли и тайни желания, от които се изчервяваше. И възбуждаше. Но нищо повече. Трябваше да се появи
някой като Томас Мънроу, за да шлифова тези необработени копнежи с примес на шлака. Мънроу, който знаеше всичко за желанията, беше копал дълго в душата на Емералд, за да извади тайните й наяве. А после беше работил над тях, упорито и прецизно като същински бижутер, докато им придаде формата и блясъка, които заслужаваха. Сега Емералд Спарк знаеше точно какво иска и как да си го достави.
Катерина харесваше този сценарий: „Украсяването на коледното дръвче“, както го наричаше на шега. Емералд отключваше сейфа зад бюрото си и започваше да вади съкровищата си едно по едно. Диамантното колие на Хера. Окото на оникса. Синята луна. Огърлицата на Изабела Кастилска. Перлените нанизи на Касандра. Гривната на огъня и леда. Медальонът на Етиопската принцеса. Сапфирът на Дракона. Верижката с диамантните сълзи. Камъните излъчваха хлад, който пролазваше чак до гладко избръснатия й пубис. Усещаше тежестта им - до последния карат. Тези скъпоценности рядко излизаха на витрината. Обикновено се правеха по предварителна заявка за тесен кръг от избрани клиенти, които имаха навика да инвестират част от състоянието си в непреходни ценности. Банкери, телевизионни звезди, производители на стоки за масова употреба, а напоследък - о, ужас - и руснаци! Дълбоко в душата си Емералд беше убеден, че тези хора са недостойни за бижутата му. Неговата мечта беше да работи за двореца. Той вярваше, че благородните камъни разкриват истинския си блясък само при досег с благородна плът. Плът, освободена от досадната сянка на дрехите, сияеща в естествената си голота. И ето че тя стоеше пред него - самата принцеса Даяна, грееше като извадена от калъфката перла. От диадемата, обсипана с брилянти, до верижката с диамантно сърце на глезена, тялото й се къпеше в ослепителни искри. Емералд я съзерцаваше мълчаливо. Сърцето му бавно се изкачваше в гърлото и ябълката му започваше да пулсира като на игуана. Катя също усещаше, че губи самообладание. Топлината й бе отключила енергията на кристалите; блясъкът им пронизваше кожата, вливайки потоци от светлина във вените й. Чувстваше се замаяна, омекнала, въздушна като разбит на пяна белтък, който се излива във формата на разтворена роза. В този миг беше достатъчно Емералд само да протегне ръка, за да потопи пръст в сладкия крем на тялото й, но той никога не го правеше. Вместо това вадеше фотоапарата си и надлежно я снимаше от всички страни. След което съкровищата отново потъваха в хладния му сейф.
Докато се носеше с метрото към Кемдън Таун, Катерина измъкна „Ветеранът и принцесата“ и го прочете отново. Ролята не беше трудна, но като цяло спектакълът й се струваше отблъскващ. Може би заради киселото мляко? Питаше се дали това бе приумица на клиента, или творчески принос на мистър Мънроу. Напоследък отношенията й със сценариста бяха доста хладни. Катерина беше дръзнала да редактира един от сценариите му, при което той й вдигна страхотен скандал. Тя си даде сметка, че ако реши, Томас Мънроу може да направи ролите й още по-гадни, и благоразумно престана да си бърка носа в работата му. Но той очевидно беше злопаметен.