- Успех, Хоукинг! - подхвърли Катя и се запъти към собствената си кутийка.
Тя се настани пред огледалото и се втренчи в снимката на Даяна, пъхната в долния ъгъл на рамката. Беше сънувала, че принцесата още е жива. Обикновено забравяше сънищата си почти веднага - този обаче не й излизаше от ума вече цяла седмица. Това не беше хубаво. В съня си Катерина бродеше по улиците на непознат ориенталски град, където срещаше една забулена жена. Фереджето скриваше плътно лицето й, но гласът беше на Даяна; Катя някак си знаеше това, без да го е чувала никога преди. Жената й каза само: „Сега съм щастлива.“ После се шмугна в един сумрачен сук, оставяйки я сама насред пазарището. Над главата й пропя муезин и тя се събуди.
Сивата фигура на Томас Мънроу изникна зад гърба й.
- Ваше височество - изрече той подигравателно, - позволете да ви представя новия ви шофьор.
Тя се обърна. Мънроу носеше дебела папка със сценарии под мишница. Той се отмести леко и в отвора на вратата се появи друг мъж. Беше слаб, гол до кръста, с тъмна кожа. Широката тока на колана му матово проблясваше. Нямаше косми по тялото, а тридневната му брада беше грижливо оформена.
- Дезмънд беше голяма звезда до неотдавна - рече Мънроу.
Той плясна мъжа по рамото и отмина.
Двамата се изучаваха мълчаливо близо минута.
- Какво си играл досега? - попита тя; беше го мяркала и друг път из фабриката.
- О. Джей Симпсън - рече той сериозно. Тя повдигна вежди:
- Вече не е на мода, а?
- Винаги има надежда - подхвърли той иронично.
- Каква надежда?
- О. Джей е в разцвета на силите си - поясни той. Има още какво да даде на това общество.
Катерина схвана майтапа и се ухили. Тоя Дезмънд изглеждаше печен, но беше някак твърде самоуверен.
- Губиш си времето - поклати глава тя: - О. Джей ще мирува още поне сто години.
Дойде Алис, гримьорката й, с нова обеца на носа и дебел пласт черно червило върху устните и започна да я гласи за представлението. Дезмънд продължаваше да виси нагло на прага, но тя го прогони с писклив вик на разсърдена квачка.
26.
Готвачът поседя няколко минути пред кабинета, после стана, разходи се напред-назад и застана до прозореца. Беше неспокоен. Нямаше представа защо го вика посланикът, но от опит знаеше, че едва ли е за хубаво. Вратата на кабинета се отвори и отвътре излезе консулът, като бършеше с кърпичка изпотеното си чело. Телефонът на секретарката иззвъня.
Тя вдигна слушалката и кимна на Баничаров:
- Каза да влизаш.
Посланикът го посрещна зад бюрото си, бодър и свеж. Току-що бе изпил жизнените сокове на консула и му се беше усладило. Той направи знак, сякаш мамеше животинче.
- Ела, ела. Не се бой.
Готвачът неохотно се приближи. Боеше се.
„Изглежда така, сякаш специалитетът му е супа от косми“, помисли си Варадин. Обзе го едно изначално колебание дали си струва да поема този риск. Може би трябваше да поръча вечерята от някой луксозен ресторант. Но щеше да бъде твърде скъпо, на- право разорително за изпосталелия му бюджет. Услугите на Зиблинг вече му излизаха доста солени, но разходите все пак можеха да се оправдаят. Напоследък беше модерно да се наемат чужди пиар агенции, които да лобират професионално за държавните интереси. Или поне така се говореше. Обаче вечеря за тридесет души, поръчана от скъп ресторант, при положение че си има щатен готвач? Той си представи физиономията на финансовия ревизор и отхвърли предположението начаса.
- Е, Баничаров - поде посланикът, - сигурно вече знаеш, че организираме голямо благотворително мероприятие. Съществен елемент от него ще бъде официалната вечеря. Не искам да те плаша, но на нея ще присъстват личности от най-висок ранг, включително Нейно величество Британската кралица.
Той замълча тенденциозно. Изражението на готвача остана привидно безучастно. „Какъв дръвник! - каза си Варадин. - Обзалагам се, че ако зависи от него, ще предложи на Нейно величество чушки с боб.“ Но не зависеше, слава богу.,