- Това вече си е живо вуду!
- Наречи го, както щеш.
- А ти какво изпитваше, докато играеше О. Джей , Симпсън?
- Между двете роли няма нищо общо! - нервно възрази той. - О. Джей се намира в активна позиция: стреля, бие, рита. С принцесата става точно обратното: в представите на повечето хора тя винаги е била и ще бъде вечната жертва. Случвало ли ти се е някога да играеш тази роля като domina, е бич в ръката, а някой нещастник да лъска е език ботушите ти?
- Не - призна тя, без да се замисля.
- Обаче се случва да те возят, нали? Да фучат е мощните си коли, да надуват мускули, докато ти трепериш, вързана е кучешка каишка за скоростния лост, а?
- Откъде знаеш?
Той се взря изпитателно в нея.
- Значи продължава да се играе, а? Виж го ти, старият хитрец Мънроу! Този сценарий беше писан още за Бригите.
- Не си падам по него! - прошепна тя.
- Не си единствената - кимна той и попита някак между другото: - Оня сценарий, за бижутера, още ли е актуален?
- „Коледната украса“ - усмихна се тя. - Миналата седмица го играх. Защо?
- Скрий се! - рязко каза той.
Зад витрината на ресторанта проблясна светкавица. Мярна се мършавата фигура на мъж, въоръжен с огромен обектив като гаубица. Катя залегна инстинктивно зад високата колосана салфетка.
- Папарак! - прошепна Дезмънд. - Дявол да ги вземе, дебнат на всеки ъгъл! Не бива да те снима!
Той изтича при управителя на заведението и му каза нещо. Папаракът не закъсня да цъфне на вратата, но двама сервитьори брутално го изблъскаха навън. Мъжът остана да броди пред ресторанта като чакал.
- Май ще трябва да се измъкнем през задния вход - въздъхна Дезмънд.
- Господи! - възкликна Катя. - И след смъртта ли?!
30.
Разправиите с Британския музей бяха изцедили силите му, а сега и тази проклета воня… Щеше да го довърши окончателно! Не разбираше как е възможно на такава малка площ като посолството да се концентрира толкова идиотизъм! Нямаше ли критична маса? Или отдавна беше надмината? Вонята го блъсна в носа още на път за летището. Шофьорът слушаше музика по радиото; правеше се на разсеян. Въпреки това прозорецът му беше отворен, а под огледалото се поклащаше чисто нов ароматизатор.
- На какво мирише тук? - попита страховито Варадин.
- Застоял въздух - подхвърли гузно шофьорът.
Варадин пое дълбоко дъх и усети, че му призлява.
Отново го пързаляха.
- Какъв въздух, бе!? Мирише на умрели лисици, та се не трае! - избухна посланикът.
Миладин нямаше особен избор:
- Ами случи се една беля - неохотно призна той.
(Винаги започваха така!)
Белята беше станала вчера сутринта. Преди да се яви в службата, той отскочи до рибната борса, откъдето домъкна огромна сьомга. На връщане обаче попадна в задръстване и нямаше време да я остави у дома. Рибата беше престояла в багажника само няколко часа, но, изглежда, нещо бе изтекло от нея и се бе просмукало в тапицерията.
- Как е станало? - тюхкаше се шофьорът. - Беше си добре опакована.
До кацането на самолета оставаше по-малко от час.
- Защо ми го казваш чак сега? - попита ледено посланикът.
Цифрите се бунтуваха в главата му, търсеха път навън.
- Мислех, че ще се отмирише - простодушно отвърна Миладин. - Тая сутрин изпрах багажника. Съжалявам, господин посланик, няма да се повтори.
Нямаше нужда да се повтаря - едва ли щеше да уцели по-сгоден момент! Но реши да пести силите си; вече беше твърде късно да предприема каквото и да било. Варадин облегна глава назад и свали стъклото от своята страна. „Има да я помниш тая риба, дръвнико!“, закани се наум той.
Трябваше да си каже цифричките!
На Хийтроу духаше хладен вятър. Дипломатите се суетяха в подножието на Изход 7, където обикновено акостираха гробниците на „Балкан“. Недалеч бяха паркирани три разнородни по марка коли, начело със зеления роувър. Двама полицаи е ярки, флуоресцентни жилетки наблюдаваха протоколната суетня е известно любопитство. На осезаема дистанция от подчинените си, е ръце кръстосани на гърба, важно стърчеше Варадин Димитров.
- Ето го! - извика г-н Кишев е престорена радост, посочвайки муцуната на самолета, която се подаде иззад ъгъла на терминала.
Варадин също забеляза приближаващия самолет, обърна се и строго измери дипломатите. Безцелните разговори тутакси секнаха и те побързаха да се подредят зад него по ранг. Групичката застина в тържествено очакване.
Опашката на самолета беше опушена, сякаш бе прелетял над бойно поле. Той направи широк завой и се дотъркаля до мястото за паркиране. Машините от славната серия Ту-155 имат тази особеност, че люковете им по никакъв начин не пасват с ръкавите за достъп на големите летища - налага се да бъдат обслужвани от подвижни стълби. Едно от тия допотопни съоръжения подходи към самолета, докато воят на турбините постепенно заглъхваше. Дипломатите забиха погледи в люка, но той остана затворен още няколко минути.