Танцуващия с огъня беше отлетял като прериен дух. Стажантът Пуйчев глуповато опипваше опърлените си вежди. Деворина Селянова се спусна към него и го сграбчи за реверите.
- Ти! Ти, гнусно нищожество, ще ми платиш за това! - извика в изстъпление тя.
- Мичето припадна! - долетя плачливият глас на другата компаньонка, ала никой не й обърна внимание.
Мавродиев и Данаилов се щураха замаяни из фоайето, стъпвайки безразборно върху паничките. Кишев пълзеше опипом към тоалетната и стенеше жално:
- Ох, очите ми! Не виждам нищо…
- Къде ми е дакелът? - възкликна тревожно уредникът, когато и последните ивици дим се отдръпнаха от сергията.
Мястото на малката пластика беше празно. Погледът му попадна върху сандалите на кралицата и дълго време не се отмести от тях. „Откъде, по дяволите, се взеха тия тъпи сандали?“, мъчеше се да си спомни той. После отново плъзна очи към празното място на дакела. Мамамустара!!! Крадлив народ, ееей! Отново свърна поглед към сандалите и внезапно го напъна остър социален протест: „Дори цървулите не си платиха, мамицата им!“
Внезапно той установи, че не е единственият, който гледа към кралските сандали. Г-н Халваджиев също беше вторачил малките си очички във височайшия обект.
- Дай ми ги! - просъска той.
Върху лицето му блестяха ситни капчици. Ивон хлипаше и храчеше до него, а от носа й се точеше тънка вадичка кръв.
- Ъъъъ! - уредникът инстинктивно придърпа сандалите към себе си.
- Ще ти дам 20 лири - рече Халваджиев и хитро присви очи.
„Кралски сандали са това, един ден ще струват хиляди…“, работеше умът му.
- Амии… - почеса се уредникът. - Кралски сандали са това…
- 50 лири - прекъсна го Халваджиев.
„Уха! - рече си уредникът. - С по-малко от двеста няма да минеш.“
От улицата долетя сиренен вой. Три червени коли е мигащи лампи спряха пред входа на посолството, откъдето продължаваше да се точи дим. Кой беше викнал пожарната, така и не се разбра. Генералът упорито отричаше да е той, макар че следите водеха именно към дежурната стая. Въпреки късния час от хотела излязоха няколко души, за да погледат сеир.
- Двеста и нито пени отгоре! - изръмжа зачервен Халваджиев.
- Твои са - клекна уредникът.
Озърна се инстинктивно и тикна сандалите в едно пликче е емблемата на „Българска роза“. Портфейлът на Халваджиев приличаше на коледно прасенце.
- Хайде, Ивон - рече той, като отброи десет новички двайсетачки.
Из фоайето щъкаха разни типове е шлемове и противогази. Селянова седеше на един стол с крака, потопени в дима, и цивреше. Около нея се мотаеше мъж е жълта мушама и боботеше нещо през маската. Други двама свестяваха Мичето. Варадин се разправяше е някакъв ентусиаст, въоръжен е маркуч, който напираше да проникне във вътрешността на посолството.
- Тц-тц-тц - поклати глава Халваджиев. - Пак я оплескахме, ама нейсе.
37.
Телефонът го събуди точно в 6,35 сутринта. Обикновено по това време Дейл Ръдърфорд вече беше на крак, пиеше горещо черно кафе и зяпаше повторението на рубриката „От птичи поглед“ по Анимал Планет. Ала откакто се случи нещастието с патиците, придобило известност като Ричмъндската катастрофа, духът му бе посърнал, налегна го апатия и меланхолия. Вече не бързаше да навести питомците си с джоб, пълен със сухари, а гледаше да се излежава до последния момент, заровил глава под възглавницата. Ходеше на работа сънен и небръснат, а понякога дори закъсняваше. Колегите искрено му съчувстваха. След седмица трябваше да пристигне нова партида патици, която щеше да замести изчезналите. Надяваха се, че това ще го ободри. Дейл Ръдърфорд обаче знаеше, че никога няма да бъде същото.
Гласът дращеше в слушалката като мишле в консервена кутия:
- Добро утро, Дейл. Обажда се Нат Колуей. Да не би да спиш?
- Вече не - промърмори Дейл.
Нямаше причина да харесва Нат Колуей: беше очевидно, че гледа на случая с пренебрежение, а съдбата на патиците му е съвършено безразлична. Нищо чудно, че разследването беше стигнало до задънена улица.
- Деветият се обади - рече Колуей.
- Какво?! - трепна парковият служител.
- Още не сме сто процента сигурни - продължи детективът. - Сигналът е доста деформиран. В момента го сравняваме със записите на останалите. Нещо обаче ми говори, че сме засекли тъкмо твоята птичка.
- Мислех, че сте се отказали? - подхвърли Дейл, без да крие вълнението си.