Изминали бяха три дни, а Остин все още имаше само няколко гласови съобщения на руснаците. Бенитес реши да направи още един нощен преход, за да му даде възможност да засече нещо повече. Остин би желал да остане тук със седмици. Сърбеше го да грабне свещения Граал, да запише някой и друг руски сигнал за дистанционно управление на ракети.
Именно през тази последна вечер излезе нещо. Не звучеше като пуск, но Остин имаше нареждане да търси сигнали и от изпитания на оборудването. Може би точно това ставаше сега. Може би руснаците настройваха машините си и се стягаха за представление. Помоли Бенитес да нареди подводницата да завие, за да се нагласи за приемане на по-чист сигнал. Но дори и сега Остин не беше напълно сигурен какво е онова, което чува, дали то идва от земята или от морето. Знаеше само, че не чува гласове.
За момент честотите изглеждаха точно като за изпитания на оръжие. Но не чуваше достатъчно — всъщност сигналът изобщо не наподобяваше обилните звуци при дистанционно управление на изпитвана ракета. Служителите от разузнаването у дома смятаха, че Съветите провеждат непрекъснато пускове и се готвят да изведат ракетите си в морето. Е, може и да имаха право, но в такъв случай „Кочино“ май беше дошла точно когато Съветите си почиваха. Мисията на Остин представляваше провал поне до момента. Предстоеше му още един опит по-късно, но за момента „Кочино“ трябваше да се върне към първоначалната си мисия — да играе на криеница с „Тъск“, за да се учат и двете както младите хищници за ловци и убийци.
Сега, когато отвеждаше „Кочино“ от района, дори и Бенитес се беше разочаровал. При всичките неприятности, които Остин причини със заповедите си, му се щеше, като се върнат, да могат да кажат: „Ей, намерихме нещо.“ Да може да запише в дневника: „Засякохме това и онова.“ И все пак, докато даваше заповеди за курса в посока запад и север, се радваше, че ще се заеме с онова, което смяташе за своя първостепенна мисия. Всъщност чувстваше се доста весел. Беше сряда, 24 август, един ден преди четвъртата годишнина на „Кочино“, и Бенитес бе започнал празненството по-рано.
Готвачите действаха — приготвяха голяма торта и вечеря с пържоли, която дори Остин трябваше да признае, че е по-вкусна от консервираното месо. Имаше песни, шеги и пожелания за рождения ден, написани сутринта от някои от хората, които сега се хранеха. По-късно Бенитес щеше да напише: „На борда цареше щастие и ние в каюткомпанията си пожелахме следващия рожден ден да ни завари пак заедно на борда на «Кочино».“
Рано на следващото утро „Кочино“ откри „Тъск“ от дясната си страна. Към 10,30 през този вторник подводницата тръгна потопена на дълбочината на шнорхела. Неин ред беше да се крие. „Тъск“ се бе отдалечила, за да изпълни подводничарския вариант на броенето до десет.
Беше мрачен, мъглив и тъмен ден с неспокойни води. От радиокабината съобщиха за прехваната прогноза за полярни бури, а ветровете буйстваха от няколко часа. Вълните люлееха подводницата и хората на хоризонталния рул с труд успяваха да поддържат постоянна дълбочина, а другите от екипажа се крепяха с ръце за тръбите над главите си, стиснали графици и карти. Някои се хвърляха към хлъзгащите се чашки за кафе и прибори. От предното машинно отделение съобщиха на Бенитес по разговорната система, че в подводницата влиза вода през шнорхела, който би трябвало да се херметизира от клапан, устроен така, че да се затваря автоматично, щом сензорите му се намокрят.
Бенитес изпрати своя заместник Райт да провери какво става, когато двигателите спряха поради липса на въздух. След около две минути се чу приглушен, тъп звук и подводницата се разтресе. Остин се блъсна рязко във визьора на втория перископ. Сигурен беше, че са ударили някой потопен във водата дънер, както май му се привиждаше с насинени очи.