Но всъщност ставаше нещо далеч по-лошо. Един електротехник забеляза искри в едно от двете отделения, вместващи два от масивните акумулатори, които захранваха „Кочино“ под водата. Отделенията се намираха по средата на подводницата. Акумулаторите в едното от тези отделения, „задното акумулаторно“, горяха и то се изпълваше с дим.
— Напуснете отделението — извика електротехникът, като остана, за да търси начин да угаси огъня. Някои от мъжете тръгнаха напред към контролния пост, за да предадат новината на Бенитес.
— В задното акумулаторно има пожар! — изхриптя някой. Бенитес отговори със заповед:
— Изплавай!
След това се извърна към едно от новите устройства, които изпитваха — подводен телефон, — и изпрати съобщение до „Тъск“:
— Авария. Изплаваме.
Хората изпуснаха баластната вода и след миг „Кочино“ изскочи на повърхността, бурно разклатена от разбиващите се в нея петметрови вълни. Командирът се отправи напред към бойната рубка. След това отвори люка и се качи на мостика, който представляваше голям издатък встрани от набраздения стоманен стабилизатор. Оттук, високо над главната палуба, опитваше да открие „Тъск“, но бинокълът беше напълно безполезен.
Бенитес извика надолу по стълбата и изпрати един от най-младите офицери на подводницата, мичман Джон П. Шелтън, да иде да докладва за пожара. Други изтичаха да помагат в борбата с пламъците, но се получи ужасно забавяне. Аварийният дихателен апарат, който би трябвало да предпазва човека, ръководещ гасенето, не действаше. Докато му донесат нов, водонепроницаемата врата към помещението успя да се затвори, може би притискана от нарастващото налягане отвътре, или пък от разтопените от жегата уплътнения.
Вътре, изглежда, единият акумулатор зареждаше друг, в резултат на което се изпускаше силно избухлив водород. Ако някой не влезеше в горящото отделение, ако някой не вкараше гаечен ключ през дебелите контактори, за да прекъсне връзката между горящите акумулатори, водородът щеше да се увеличи до критично ниво и да последва нова експлозия. При достатъчно силна експлозия „Кочино“ ще бъде загубена.
Бенитес остави мостика и тръгна към контролния пост. Там провери детекторите за водорода. Все още отчитаха нула. За момент си отдъхна, но само за момент. Защото разбра, че детекторите просто не действат. Знаеше, че има само една възможност. Някой трябва да проникне в акумулаторното отделение от другата страна, откъм предното машинно отделение. Някой трябва отново да пробва да разедини акумулаторите. В този момент позвъни Райт — щеше да пробва точно това. Стегнато описа плана си, без да говори ненужно за рисковете. И двамата с Бенитес знаеха, че акумулаторното отделение може да избухне всеки момент, че всеки опит за влизане в него може да се окаже фатален. Знаеха също така, че Райт трябва да направи опит.
Разтревожен, Бенитес се изкачи обратно на мостика, за да потърси единствената възможност за помощ — хората от „Тъск“. Там усети втората експлозия, която откърти една клапа, недопускаща дима от горящото отделение в останалата част на вентилационната система. Сега в предната част на подводницата излизаха дим и отровни газове. Някой се обади до мостика. Хората долу се намираха в сериозна беда.
Бенитес заповяда евакуация и извика на горната палуба всеки, който не участваше в критично важна задача от гасенето на пожара. Хората започнаха да се изтеглят напред с инстинктивен стремеж да се поддадат на паниката, потиснати от почти невероятната величина на аварията. Един след друг, някои задъхани, се добраха до носа, до най-предната част на подводницата, и се изкачиха по стълбата към люка за горната палуба. По заповед на командира се насочиха към подветрената страна на стабилизатора и се завързаха за него.
Студът беше остър и вълните продължаваха да блъскат разлюляната подводница. Някои от мъжете бяха излезли направо от леглата си, по чорапи, тениски и шорти. Двама се бяха завили с одеяла. Само няколко носеха якета за студено време. Сред тях се виждаха съвсем малко спасителни жилетки, но никой нямаше храна, вода или медикаменти. Хората бяха беззащитни срещу студа и ударите на вълните.
Вече четиридесет и седем човека се бяха привързали към палубата. Други дванадесет се бяха скупчили на мостика до Бенитес, въпреки че мястото беше предвидено за седем души. На кърмата оставаха още единадесет души, които опитваха да възстановят работата на двигателя и да потушат огъня. Командирът гледаше екипажа си, а след това извръщаше поглед към хоризонта. Къде беше „Тъск“? Огънят гореше вече половин час.