Някой успя да включи двигателите. Бенитес се обнадежди, че ще успее да закара подводницата до брега, когато една вълна заля кърмата. Преди още водата да се изтегли, се чу вик:
— Човек зад борда! Човек зад борда!
Паднал беше Джоузеф Морган, един от готвачите.
— Трябва да го извадим — промърмори Бенитес, изцяло погълнат от опитите да приближи подводницата до Морган, който едва се виждаше сред бурните вълни. В този момент някой забеляза „Тъск“ отляво.
Остин беше успял вече да се добере на мостика до Бенитес. Всички сигналисти на „Кочино“ бяха обгазени и Остин бе единственият здрав човек, който познаваше достатъчно добре шифъра, за да изпрати съобщение. Не беше използвал флагчета от първите дни на военното си обучение, но стисна две и вдигна ръце високо нагоре.
Докато се бореше с вятъра, предаде: „Ч-о-в-е-к-з-а-д-б-о-р-д-а. П-р-а-в-о-н-а-п-р-е-д. П-о-ж-а-р-в-а-к-у-м-у-л-а-т-о-р-н-о-т-о.“ Часът беше 11,21.
След това от подводницата се разнесе гръм, който разтърси стоманената палуба. Докато „Тъск“ опитваше да се приближи, Бенитес наглеждаше давещия се готвач — знаеше, че няма да може да изкара още много време, не и в толкова ледени води. Без да го подканят, старши механик Хубърт X. Роч се хвърли след Морган и поведе борба с давещите вълни, за да стигне до него. Когато Роч довлече Морган до подводницата, беше вече прекалено изнемощял от водата с температура едва 4 градуса, за да помага да изтеглят Морган на борда. Друг от готвачите се развърза и се наведе през борда, за да поеме Морган от ръцете на Роч. Други протегнаха ръце към самия Роч, а останалите понесоха готвача към мостика и го положиха на малка плоскост, предвидена да служи като маса за планшети. Той трепереше неудържимо дори след като го увиха с няколкото одеяла, с които разполагаха. Двама свалиха подгизналите си дрехи и притиснаха помежду си замръзващия Морган в отчаян опит да го стоплят.
Бенитес осъзнаваше, че неговите мъже не са в безопасност тук, на открито, не и при тези вълни, които с жестоки удари обливаха палубата, готови да разкъсат въжетата, към които се крепяха мръзнещите хора. Заповяда на хората си да се съберат върху тесния мостик. Те се натрупаха в човешка пирамида. Каза на другите да идат в предното торпедно отделение при носа, което, изглежда, беше единственото все още обитаемо място.
По време на всичко това Бенитес научи, че експлозията, разнесла дим и газове из подводницата, беше взела и сериозни жертви. Райт успял да насили вратата да се отвори, но точно в този момент насъбралият се водород избухнал с мощна мълния и го отхвърлил назад. Беше лошо обгорял по ръцете, гърдите, краката — цялата предна част на тялото освен лицето, защитено от дихателната маска. Сега се намираше в тежък шок. Други четирима също бяха тежко ранени. Занесоха пострадалите в каютата зад торпедното отделение — помещението, най-близо до кърмата. Сега от останалите ги деляха пламъци. Имаха отчаяна нужда от медицинска помощ, но лекарят Хубърт Т. Ийсън се намираше в предната част с останалите от екипажа. Нямаше как да се промъкне през огъня и газовете вътре в подводницата. Докторът би могъл да премине по външната страна над огъня, но люкът за каютата зад торпедното се намираше на 50 метра. 50 метра хлъзгава, мокра стомана върху подводница, подскачаща по разбиващите се вълни, които бяха толкова мощни, че подмятаха опитващата да се приближи „Тъск“ като треска.
Един млад офицер предложи да прокара въже от стабилизатора до задния люк, за което Ийсън да се държи. След като нагласиха въжето, докторът тръгна бавно, борейки се с жестоките вълни, и се добра до люка към ранените. Остин вдигна флагчетата и започна да сигнализира: „П-р-и-б-л-и-ж-е-т-е-с-е. С-и-г-у-р-н-о-щ-е-т-р-я-б-в-а-д-а-н-а-п-у-с-н-е-м-к-о-р-а-б-а.“ В момента, в който Бенитес получи първите сведения от лекаря, Остин отново вдигна флагчетата: „Н-у-ж-д-а-е-м-с-е-о-т-м-е-д-и-ц-и-н-с-к-а-п-о-м-о-щ. П-е-т-и-м-а-р-а-н-е-н-и. Е-д-и-н-з-л-е-о-б-г-о-р-я-л.“
На мостика бяха получили диагнозата от Ийсън. Райт беше силно обгорял и не се очакваше да оживее. Сведенията от доктора бяха толкова лоши, че Бенитес скоро взе безбатерийния телефон от мичмана, който предаваше съобщенията. Вестите бяха прекалено безнадеждни, за да ги чуват останалите. Трябваше да се запази бойният дух. Един офицер пое командването.
От началото на пожара беше изминал час и половина и хората, сгушени в предното торпедно отделение, започваха да припадат от газовете. Ясно беше, че всички трябва да се върнат на опасната палуба. На мостика трябваше да се сместят колкото е възможно повече хора.