Не след дълго обаче се случи нещо, което убеди дори най-твърдолинейните скептици, че Съветският съюз вече не е най-вероятният кандидат да въвлече Съединените щати във война. Почти сякаш разбрал, че в центъра на сцената има място за нов злодей, Саддам Хюсейн за една нощ анексира Кувейт. Съединените щати имаха друга причина да се бият, като този път стояха рамо до рамо със Съветския съюз, издавайки безпрецедентно общо изявление, с което отхвърлиха „крещящото престъпване на основните норми на цивилизованото поведение“ и призоваха към оръжейно ембарго срещу Ирак. Държавният секретар Джеймс А. Бейкър III щеше по-късно да заяви, че това е „денят, в който свърши Студената война“.
Когато най-после през януари 1991 г. избухна Войната в Персийския залив, подводниците имаха само малка роля. Все пак този конфликт засили нуждата от пренасочване на отбранителните усилия към регионалните огнища на напрежение и с оглед гарантирането на място в бъдещи сблъсъци подводните сили подчертаха ролята си срещу Ирак с всички възможни сили. Подводницата „Луисвил“ (SSN-724) и „Питсбърг“ (SSN-720) заедно бяха изстреляли дузина ракети „Томахоук“ към наземни цели в Ирак. Други многоцелеви подводници охраняваха транспортни кораби в Средиземно море. От Гибралтар до Суецкия канал беше разположен наниз подводници на САЩ и нейните съюзници — Турция, Гърция, Испания, Великобритания, Франция и Италия.
Войната даде на подводните сили възможност да покажат многофункционалността си и че са способни на нещо повече от това, просто да следят съветските подводници и да наблюдават съветските пристанища. Освен това даде на самите подводничари усещането, че могат да си създадат нова мисия — успокояващо, като се има предвид фактът, че всяко съмнение относно намеренията на руснаците скоро щеше да бъде заличено от серия драматични събития. Буш и Горбачов обявиха ново споразумение да намалят стратегическите оръжия с една трета. Борис Елцин спаси Горбачов от реакционен преврат — последното издихание на комунистическите хардлайнери. И в доста символичен отговор Буш постави на трупчета стратегическите бомбардировачи, стояли в почти постоянна бойна готовност тридесет и две години.
Пентагонът започна да преосмисля военната стратегия на страната. Подводните сили знаеха, че трябва да се преориентират — точно както бяха заставени да го сторят след Втората световна война. Трябваше им нова задача и нов враг. Несъмнено за повечето от подводниците от Студената война — ракетоносните и многоцелевите, взети заедно — можеше да се твърди, че са най-важните военноморски оръжия на страната. В това имаше смисъл, когато основният враг поддържаше почти толкова страшна флота. Но деветдесетте години донесоха коренна промяна и вече ставаше ясно, че подводниците трябваше да слязат от пиедестала. Както някога платноходите, така и подводниците бяха идеално пригодени за времето си, и то дотолкова, че бяха определили цяла една епоха.
От своя страна ВМС започнаха промяната простичко, като през 1991 г. написаха нови правила за по-големи разстояния и предпазливост на американските подводници, които следят съветските. След това Службата за военноморско разузнаване препоръча рязко намаляване на редица мисии около съветския бряг. Американските ВМС вече нямаше да опитват да поддържат „желязно“ покритие около най-големите съветски военноморски бази. Повече нямаше една наблюдателна подводница да следи друга до съветски води. Нямаше постоянно да бъдат нащрек в очакване да се случи нещо, каквото и да е то.
Дори и прехвалените подводници за специални проекти вече не бяха свещени. Отчаяно търсещи начини да осъвременяват шпионските си спътници, ЦРУ и ВВС започнаха да поглеждат към стотиците милиони долари, все още влагани в тези подводници. Тъй като през цялата 1991 г. и „Ръсел“, и „Парч“ се намираха в корабостроителницата, без да изпълняват мисии, съперничещите агенции можеха да твърдят, че две подводници за специални проекти са твърде голям лукс.
Това търкане бе прекъснато рязко от изненадващото разпадане на Съветския съюз. На Коледа 1991 г. Общността на независимите държави, една свободна федерация на републики, замести Съветския съюз. Скоро след това от среща на пет хиляди руски военни дойдоха доклади, рисуващи картина на объркване, гняв и унизително разочарование. Членовете на вече пръснатия Съветски военноморски флот откъснаха старите флагове със сърп и чук от корабите си и вдигнаха флага на свети Андрей, развявал се на руските кораби от времето на Петър Велики. Сега американското военноморско разузнаване отчаяно искаше да знае кой би поел контрола над съветските ракетни подводници и как ще се използват те при новите режими.