Междувременно Русия и Съединените щати все още поемат огромни разходи при извеждането от експлоатация на много от ядрените си подводници и се налага да търсят начини за обезвреждане на реакторите им. Русия има най-обезсърчителното бреме — огромната и може би невъзможна задача да почисти Баренцово море, да отстрани щетите от неконтролираното изхвърляне на дузини ядрени реактори, изразходени пръти и радиоактивни части от стари подводници във водите около северния остров Новая земля.
Русия и Съединените щати споделят и нещо друго. Тайнствеността, поддържана от двете страни във връзка с всички подводни операции от времето на Студената война, остави трайна болка, особено за семействата на мъжете, изчезнали в дълбините. Например двете военноморски сили все още не дават изчерпателни отговори за изчезването на подводници през 1968 г.: американците за „Скорпион“, а руснаците за своя „Голф“.
Съветските официални власти просто обявиха хората от „Голф“ за безследно изчезнали и имаха толкова силно желание да погребат срамната си тайна, че отказаха да отдадат почестите и пенсиите, които обикновено се отпускат на семействата на загиналите „при изпълнение на бойна задача“, според съветската терминология. Вместо това дадоха на съпругите еднократни суми от 1500 рубли и годишна пенсия от 58 рубли за всяко дете и роднина-инвалид на загиналите мъже.
Ирина Журавина, загубила съпруга си на тази подводница, отказа да приеме парите, защото смята, че това би означавало да приема смъртта на съпруга си такава, каквато я представя правителството. След загубата на подводницата тя е работила в митническата служба на едно летище, където чуждестранни вестници и списания били събирани, цензурирани или направо конфискувани, и започнала да чете забранените страници, рискувайки затвор. Година след година четяла с надеждата, че новините от чужбина могат да й разкрият как е загинал съпругът й.
Едва седем години след като „Халибът“ намери потъналата подводница, Журавина се натъкнала в западно списание на статията за опита на „Гломар“ да я извади. Така открила, че подводницата на съпруга й потънала, че американците са я намерили и опитали да я вдигнат, че са извадили най-малко шест тела, шестима мъже, на които по политически съображения бе отказан вечен покой на родна земя. Но когато се поинтересувала, правителството не признало нищо.
Андрей Козбар, синът на командира, получил същите уклончиви отговори, когато писал до няколко служби за баща си Владимир Иванович Козбар. Накрая отишъл в американското посолство в Москва. Разбира се, там биха могли да му дадат някаква информация. Но американските дипломати се придържали твърдо към споразумението си с Кремъл да не разкриват информацията, към заговора за мълчание.
Две години след разпадането на Съветския съюз Робърт М. Гейтс се решил на един „драматичен жест“, готвейки се да стане първият директор на ЦРУ, посетил Кремъл. Някой в ЦРУ споменал, че екипажът на „Гломар“ е записал на видеолента погребението в морето на шестимата извадени подводничари. Гейтс се преборил за позволение да донесе със себе си касетата при първата среща с Борис Елцин. Две седмици по-късно записът се излъчи по съветската национална телевизия. Семействата на загиналите видяха американски моряци, застанали мирно по време на двата национални химна, и как американците прибавят към военноморския ритуал за мъртвите молитви и за руснаците. Козбар, Журавина и останалите останали изненадани и трогнати, че американците, техни врагове от толкова дълго време, се отнасят към близките им с такова уважение. Все пак записът не беше достатъчен, както разсекретените снимки от остатъците на „Скорпион“ не стигнаха, за да утешат семействата, загубили мъжете си на нея.
В Съединените щати и Русия семействата на загиналите — а и на живите — искат още. Искат от правителствата си да разкрият и останалите тайни. Някои просто желаят мъжете им да почиват в мир. Други искат отговорите на всички толкова дълго забранени въпроси. Искат да разберат струвало ли си е всичко това?
Може би цялата ядрена надпревара беше лудост, но тъй като съществуваше, шпионските подводници се превърнаха в съществено важна част от овладяването й. Ужасен е фактът, че подводниците загиваха поради технически откази и прибързани излизания в открито море. Но след като те носеха ядрени ракети, трябваше да има начин да се проследяват, да се сплашват, и никоя от страните да не се чувства в достатъчна безопасност, за да ги използва. За Съветския съюз това означаваше да крие от Съединените щати многобройните дефекти на своите ядрени подводници. За Съединените щати това означаваше да крият от Съветския съюз колко уязвими бяха техните подводници.