Подводницата беше неуправляема. Въпреки това Бенитес питаеше надежди, че ще може да я закара в по-спокойни води, където в безопасност да прехвърли ранените на „Тъск“, която след това да замине с максимална скорост към Хамерфест, Норвегия, за да ги закара в болница.
Бенитес опитва да следва „Тъск“ почти час, но „Кочино“ продължаваше да се върти в кръг. След това един от ранените отдолу, в самия край на подводницата, успя да възстанови управлението, като натискаше с разкъсваното си от болка тяло един тръбен ключ към клапана за управление на руля. Насочваше подводницата, сляпо следвайки нарежданията на Бенитес. Най-после „Кочино“ можеше да следва „Тъск“. Беше 19,10, почти девет часа от първата експлозия.
По безбатерийния телефон Бенитес продължаваше да уверява ранените, че приближават Норвегия. Само три часа остават, бе заявил по едно време следобед. След това, три часа по-късно, повтори обещанието си — само три часа. Но дори и тогава знаеше, че ще трябва да мине поне два пъти повече време, преди да стигнат земя.
— Трябва да забавим ход, за да не страдат хората на носа толкова от вълните, които заливат палубата — казваше Бенитес и опитваше да звучи много уверено. — Знам, че ще ме разберете.
Хората отзад, при кърмата, знаеха, че лъже. Но отговаряха:
— Естествено, разбираме. Благодарим ви.
Бенитес се задави, удивен, че тази група обгорели и ранени мъже все още може да намери в себе си съчувствие към хората, които замръзваха на палубата, и че с това съчувствие се опитват да облекчат собствените си страдания. Искаше да ги закара у дома — всички до един.
Изглежда, повечето от ранените щяха да се оправят. С изключение на Райт, другите показваха признаци на възстановяване. А дори и вълните започнаха да се успокояват. Бенитес продължи да говори на хората си, да ги насърчава и да ги моли просто да потърпят. Командирът се уповаваше на всеки един от миговете през войната, когато чакаше ударите с дълбочинни бомби, свит мълчаливо с другите в подводницата. Ако сега показваше своята аристократичност, то тя беше израз на истинска доблест, и с това впечатляваше дори тромавия червенокос келт до себе си.
Бенитес все още вярваше, че ще успее да спечели битката срещу подводницата и морето, когато малко след полунощ, петък, 26 февруари, ги разтърси още една експлозия. Подводницата се разтресе жестоко и пожарът премина във второто машинно отделение, като се приближаваше към торпедното при Райт и останалите. Вече нямаше избор. Тези хора трябваше да излязат отгоре. Един след друг петнадесет души се изкачиха от задния люк и започнаха да се придвижват напред. Останаха Райт и един от ранените, които не можеха да излязат, но доктор Ийсън не мислеше да ги остави. Каза на Бенитес, че ще издържат.
Междувременно командирът осъзна, че трябва да опита да прехвърли останалите от екипажа си на „Тъск“. Остин не искаше да рискува в среднощната тъма флаговете му да останат незабелязани, затова взе един боен прожектор и с помощта на превключвателя предаде по Морз: „Н-о-в-а-е-к-с-п-л-о-з-и-я. П-р-и-б-л-и-ж-е-т-е.“
Когато и това отмина, Бенитес отново насочи вниманието си към последните трима, които трябваше да излязат отгоре. Безбатерийните телефони най-накрая спряха да работят. Нямаше как да комуникират. Един доброволец се нае да изтича до люка при кърмата. Вълните все още заливаха палубата, но сега хората се бяха посъвзели и имаха по-големи шансове. Бенитес се съгласи — искаше тези хора да излязат отгоре. И все пак от всичко, което беше чул за състоянието на Райт, се съмняваше, че заместникът му ще може да напусне подводницата.
Бенитес си обеща мълчаливо: „Ако не излезе, аз сам ще сляза при торпедата и ще се удавя с него.“ Обзе го усещане, че вижда всичко изключително ясно. Изпита огромно спокойствие. Същото бе изживял през войната в подводницата „Дейс“ под ударите на японските миноносци, когато беше повярвал, че няма да се измъкнат. Провървяло му беше тогава.
Сега си мислеше:
— Е, ще умра. Това е.
За момент се замисли, че сигурно вълните ще го отнесат от палубата, като тръгне към кърмата, или по-лошо — ще го отнесат, но някой ще го спаси и Райт ще трябва да умре сам. После се отърси от тази мисъл. Спокойствието му отстъпи пред усещане за мир, умиротворяване, което сякаш не се поддаваше на разбиране, което надхвърляше чувствата и се простираше до молитвите.
Междувременно „Тъск“ се готвеше да приближи. Най-напред екипажът й изстреля бойните торпеда в тръбите при носа, за да гарантира, че няма да избухнат, ако двете подводници се ударят или ако „Тъск“ се окаже прекалено близо при нова експлозия на „Кочино“. След това другата подводница застана отстрани. На „Кочино“ някои от екипажа се готвеха да тръгнат към кърмата, за да изнесат Райт, но като погледнаха назад, го видяха да се изкачва от торпедното отделение след друг ранен. Успял беше някак да се изтегли с нокти и зъби от койката, да се изкатери по стълбата под люка и да си наложи да вдигне крак достатъчно високо, за да достигне първото стъпало. Болката беше разкъсваща. Трябваше да спре, но като стоеше там, усещаше зад себе си доктор Ийсън и разбираше, че по пода на каютата плиска вода. Подводницата се пълнеше.