Флотата остана за ученията, а К-19 се отклони, за да премине под вода през Норвежко море. Водите бяха спокойни. Нямаше бури. Екипажът вече отброяваше дните до края на плаването и връщането у дома.
На 4 юли в 4,15 сутринта, точно когато подводницата достигнала на около сто мили от Ян Майен, малкия норвежки остров над Исландия, се задействали радиационните й детектори. Един реактор се самоизключил. Горивните пръти в ядрената активна зона продължавали да се нагряват. Отказал първичният охладителен кръг. Спукала се една тръба, имало счупени помпи и не останало нищо, с което да се контролира верижната реакция, нищо, което да не позволи на прътите да се нагорещят дотолкова, че да разтопят самия реактор. Когато надвишили хиляда градуса, боята по реактора се запалила. Трябвало да има помощна охладителна система, нещо, с което да се спре катастрофата. Но К-19 беше ранна конструкция, първи опит.
Капитан Юрий Посетиев дава заповед за излизане на повърхността. Опитал да се свърже по радиото за помощ, но радиооборудването отказало. Междувременно инженерите на борда започнали отчаяни опити да импровизират нова охладителна система от питейната вода на подводницата. Измислили отчаян план. Няколко души трябваше да влязат във вече силно радиоактивното реакторно отделение — в „устата на боата“.
Лейтенант Борис Корчилов бил на първо плаване с подводница и първи предложил доброволно да влезе. Останалите специалисти по реакторите го последвали. Тези мъже, всъщност момчета, се добрали до отделението. Там осем души започнали да заваряват тръби и да ги свързват към помпи и кранове. Останали в помещението два часа в борба с горещината и невидимите частици, преминаващи през телата им. Всички получили сто пъти над смъртоносната доза облъчване.
Иван Кулаков, двадесет и две годишен главен старшина, ги наблюдавал при излизането от помещението — всички едва се движели, а лицата им били неузнаваеми. С ужас установил, че първият опит се оказал неуспешен. Когато охладителните помпи се разпаднали, станало ясно, че някой трябва да поправи поправеното. Кулаков се наел доброволно. Сигурен бил, че ще може да свърши работата по-бързо. Сигурен бил също, че ще загине, докато опитва.
Мислите на Кулаков се въртели около лицата на онези осем мъже в непрекъснат кръг, докато газел до глезените през езерото от радиоактивна вода. Когато водата се просмукала през кожените му обувки и радиацията започнала да изгаря краката му, имал чувството, че стените и водата светят може би като жарава.
Изгорил ръцете си, когато отварял кранове, за да изпусне пара от реактора. Едва виждал. Едва дишал. Можел само да се моли да свърши и да излезе, без да падне по лице в ужасното, болезнено радиоактивно езеро, което вече унищожавало стъпалата му.
Накрая излязъл, но само за да открие, че още един кран отказва, и да разбере, че трябва да се връща. Вече бил поел пет пъти повече от смъртоносната доза облъчване. Пред отделението седели живите мъртви. След като пак се озовал вътре, бил повече от сигурен, че и той е един от тях.
И тогава, точно когато горивните пръти достигнали 1470 градуса, тръбите издържали, крановете — също. Направената с подръчни средства охладителна система започнала да върши работата си. Кулаков се измъкнал от устата на боата и капитан Посетиев завил обратно към флотата, която оставили преди цял един живот време, или преди саможертвата на осем души. Знаел, че не може да опитва да се връща у дома. Знаел, че ако не изведе бързо екипажа от подводницата, всички ще получат фатално облъчване.
Екипът от осем души, първите, влезли в помещението по време на аварията, починали, преди да измине седмицата. Погребани били в оловни ковчези.
Посетиев живял малко повече: три седмици. Други членове на екипажа, намирали се твърде близо до външната врата на реакторното отделение, изкарали един месец, някои и повече, преди да починат. Кулаков, с непоправимо изгорени стъпала и длани, оцелява с преливания на кръв и трансплантации на костен мозък. Остава инвалид за цял живот.
Въпреки всичко това Москва не желаеше да изостави една от първите си ядрени подводници. Хрушчов още се надпреварваше с американците. Един ден в К-19, в същото реакторно помещение, щяха да бъдат изпратени отново хора. Само че сега тя имаше ново име. Щеше да стане известна като „Хирошима“.