Ракетата, която не бе изстреляна
През 1962 г. съветските ВМС силно желаеха да успокоят Хрушчов, който много искаше да види как ядрена подводница изстрелва балистична ракета под вода. Военноморските ръководители излязоха с подводница, която според тях щеше да му даде точно каквото желае — поредния успех, който той да обяви във вестник „Красная звезда“.
Хрушчов станал свидетел точно на такова изпитание и бил толкова възхитен, че наградил за перфектно изстреляната ракета екипажа на представената му подводница К-3, която била направила и успешен преход до Северния полюс. Никой не се осмелил да му каже, че току-що е дал награда за умела илюзия.
Съветските ВМС все още имаха твърде много проблеми, за да могат да накарат подводниците си да изстрелват ракети, и то под водата, та да рискуват поредния провал пред очите на Хрушчов. Затова вместо да позволят на К-3 дори да опита, командирите разположили една дизелова подводница „Голф“ до ядрената. Скрита и анонимна, именно дизеловата подводница изпълнила перфектното изстрелване.
И така, съветската военноморска история продължи напред, смесвайки героичното, трагичното и комичното.
Надпреварата към Средиземно море
През юни 1967 г., в навечерието на Арабско-израелската война, подводницата К-131 беше изпратена в Адриатическо море, където да чака заповеди от командването. Тези заповеди дойдоха при първите изстрели на войната. Капитан Вадим Куличенко получи заповед да закара за петнадесет часа подводницата на позиция и да насочи ядрени ракети към Тел Авив.
Капитанът останал слисан. Сигурен бил, че не желае да изстрелва ядрено оръжие към Израел, но знаел и че няма да се наложи. За да стигне от Адриатическо до Средиземно море, като премине бързо край Гърция и край Крит до израелския бряг, подводницата К-131 трябвало някак си да развие скорост от петдесет и седем възла. Нейната нормална крейсерска скорост била двадесет възла.
Налагало се да се престори, че го прави, и когато войната приключила след шест дни, Куличенко, подводницата и ядрените й оръжия все още извършвали прехода.
Накрая се срещнал с бойната си група в Средиземно море, четиридесет кораба и десет дизелови подводници от Черноморския флот. Подводницата К-131 не принадлежала към тази група и към Черноморския флот. Но за да демонстрират сила в Средиземно море, руснаците докараха една от новите си ядрени подводници от Северния флот. Това беше началото. Скоро Средиземно море щеше да се превърне в новото бойно поле на подводните войни.
Засега обаче съветските ВМС нямаха представа за онова, което ядрените подводници не могат или пък какво могат. Преди войната, когато К-131 плавала към Адриатическо море, един снабдителен кораб й предложил храна и вода от оскъдните си запаси.
— Имаме прясна вода колкото си поискате — дошъл отговорът от подводницата. — Тъкмо я сварихме и сме готови да ви дадем.
Черноморският флот нямаше ядрени подводници и изненаданият екипаж на снабдителния кораб не знаел, че водата и горивото са две неща, които всяка ядрена подводница може да си произвежда сама.
Бедата иде отново
Една от следващите съветски подводници, плаваща за Средиземно море, беше К-3 — същата, която Хрушчов беше наградил за изстрелването на несъществуващата ракета. Само че този път един от офицерите, Лев Каморкин, имаше лошо усещане.
Два дни преди да тръгнат от едно пристанище в Баренцево море, се разхождал с петгодишната си дъщеря и един приятел, който си спомня думите му:
— Не знам защо, но не искам да ида на това плаване.
Усещането било толкова тревожно и поривът да не тръгва толкова силен, че Каморкин се заклел това да е последното му плаване с подводница. Колкото и тъжно да било за малкото момиченце, заслушано в обясненията на баща си за лошите му предчувствия, Каморкин излязъл прав.
На 8 септември 1967 г. в 13,52 в един от кислородните генератори на подводницата избухнал пожар. Подводницата се връщала от плаването до Средиземно море и се намирала близо до дома, до северния нос на Норвегия, около мястото, където „Кочино“ претърпяла първата експлозия.
Демонстрирайки доблест досущ като капитана на „Кочино“ Рафаел К. Бенитес, Каморкин опитал да не допусне огънят да взриви торпедата и подводницата. Заповядал всички да излязат от торпедното отделение и останал след тях, за да го наводни. Знаел, че е подсигурил собствената си смърт. Удавил се с оръжията.
Никога нямаше да разбере, че четиридесет души от хората, които така храбро бе опитал да спаси, щяха да се отровят от въглероден окис и да починат малко след него.