По-късно Райт щеше да се кълне, че няма представа как точно е започнал отново да се катери, щеше да се кълне, че сякаш някаква невидима ръка — може би тази на Ийсън — го е хванала за дъното на панталоните и го е избутала нагоре по стълбата и на палубата. Бенитес видя пред себе си ръцете на Райт, обвити в дебели бинтове. Другите също гледаха как Райт се движи напред. Нямаше ободрителни викове. Някои изтичаха да помогнат, но почти нямаше място по Райт, което при докосване да не му причини още повече болка. Гледаха как той мълчаливо прави една мъчителна стъпка след друга.
Хората на двете подводници укрепваха една тясна дъска между двата корпуса. Вече никой не беше останал долу. Всички стояха на палубата. Повечето се намираха близо до дъската — една шестметрова люлка от ръба на едната подводница до ръба на другата, легнала върху тях с по-малко от пет сантиметра във всеки край. Някои мъже грабнаха въжета, за да завържат дъската на място. Но подводниците се люлееха сред бушуващите вълни, дъската падаше и трябваше отново да я вдигат. Ясно беше, че ако някой падне от нея, блъскащите се стоманени корпуси ще го размажат в най-широката си част, точно под повърхността. Това представляваше един от най-непримамливите начини за спасение, измислян някога в морето.
Райт първи тръгна към дъската, а мъжете пред него се раздалечаваха мълчаливо, сякаш зашеметени. С премерени, пълни с агония стъпки той се добра до импровизирания мост и после продължи напред по дъската към „Тъск“.
Точно от това се нуждаеха останалите от екипажа. Щом Райт в това състояние се справи, и те можеха. Един след друг притичваха, като първи минаха ранените. Изчакваха момента, когато едната подводница се издигаше от вълните, а после другата — изчакваха онзи кратък миг, когато подводниците се изравняваха. Никой не им казваше кога да минават. Сега не се нуждаеха от упътвания от мостика. Всеки избираше своя момент да се впусне напред.
Двама-трима успяваха да преминат по дъската, преди тя отново да се изплъзне и да се наложи да я вдигат и нагласяват. Като по чудо никой не падна. Когато около една трета от екипажа бе преминала на „Тъск“, вълните раздалечиха подводниците толкова, че няколко от въжетата между тях се скъсаха. „Тъск“ се върна на мястото си, но всички разбираха, че въжетата няма да издържат дълго. Останалите хора сякаш преминаха по тясната дъска за няколко секунди — всички освен Бенитес който все още стоеше на палубата на „Кочино“. Бенсън му извика:
— Напускаш ли кораба?
— Не, по дяволите! — извика в отговор Бенитес. — Не. Искаше му се „Тъск“ да го вземе на буксир. Все още вярваше, че ще може да спаси своята подводница. Часът беше 1,45 през нощта в петък. „Кочино“ се накланяше надясно. Люкът на задното торпедно отделение се намираше под водата. Подводницата се наклони под ъгъл назад.
Бенитес напрегнато наблюдаваше дали тя ще се стабилизира. Още няколко градуса и нямаше да я спасят.
— Тръгвай! — изкрещяха от палубата на „Тъск“.
— Тръгвай! — развикаха се отново. Бяха видели преди него, че няма избор.
Бенитес стоеше върху „Кочино“, чиято кърма се хлъзгаше надолу и морето заливаше палубата.
— Е, това е — каза си. След това извика към Бенсън най-лошите думи, изричани някога от капитан:
— Напускам кораба.
Претича по дъската секунди преди тя да се пръсне.
Уъртингтън вече крещеше заповеди да отдалечат „Тъск“ от потъващата подводница, а Бенитес подкани хората си да влизат на топло. След това се качи на мостика, за да гледа как „Кочино“ се потапя за последен път.
Неговата подводница се наклони на около 15 градуса дясно на борд. Водата вече беше заляла стабилизатора и тя се изправи, сякаш за да погледне за последен път небето, после бавно се спусна под вълните.
„Кочино“ потъна на дълбочина 290 метра на около 100 морски мили от норвежкия бряг. Изминали бяха петнадесет часа от началото на пожара. Бенитес гледа, докато тя се изгуби. Не промълви нито дума нито тогава, нито почти цял час след това. Едва когато проговори, Бенитес и Уъртингтън му казаха, че Файло и шестима от членовете на екипажа на „Тъск“ са мъртви и телата им не са открити.