Шест часа по-късно „Тъск“ влезе в Хамерфест. Някои от хората бяха заведени в болница. На останалите дадоха възможност да избират. Можеха да летят до дома, до Ню Лондон, Кънектикът, или пък да се върнат с подводницата, спасените и спасителите заедно. И двата екипажа се натъпкаха в „Тъск“. Всеки, който беше в състояние да пътува, се прибра у дома си на борда на подводницата.
Загубата на „Кочино“ предизвика големи заглавия по вестниците в Съединените щати — а също и в Съветския съюз. Вестникът на съветските военноморски сили „Красный флот“ публикува статия, в която обвиняваше Съединените щати, че предприемат „подозрителни учения“ в близост до съветски води и че са изпратили „Кочино“ близо до Мурманск, за да шпионира.
От своя страна военноморският флот на САЩ разгласи катастрофата, с което признаваше, че неговите хора с крехките си подводници не могат да се справят с опасните северни морета. Опитът за шпиониране на Остин пропадна, но ВМС нямаха никакво намерение да разкриват това, нито пък факта, че на борда изобщо е имало шпионин. На въпроса дали „Кочино“ е била близо до Мурманск, офицерите даваха един и същи отговор, какъвто ВМС щяха да дават на подобни въпроси през идните десетилетия: „Без коментар.“
Въпреки трагедията и първоначалното нежелание на някои командири и адмирали нямаше съмнение, че ВМС ще продължават да изпращат подводници, които да следят развитието на съветската атомна заплаха. Само девет дни след загубата на „Кочино“ един разузнавателен самолет на Военновъздушните сили засече доказателството, че Съветите са взривили ядрено устройство. Онези от другата страна имаха бомбата. Очакваната заплаха, вдъхновила мисията на подводницата, стана реалност.
2. УИСКИ
Подводницата „Гъджън“ (SS-567) пристигна в Йокосука, Япония, в неделя, 21 юли 1957 г. Това беше крайната спирка, мястото, където екипажите на подводниците, пристигащи от Пърл Харбър и Сан Диего, се приготвяха да се промъкнат близо до съветския бряг. Пак там се връщаха след мисията си, за да празнуват, да си починат, да се подготвят за ново излизане. Йокосука беше се превърнала в централата за шпионските подводници в тихоокеанския район.
Тази база в най-отдалечената точка на Токийския залив носеше белезите на смес от шпионаж и разврат, напрежение и освобождение. Бившото военноморско пристанище беше завзето от Съюзническите войски. Тук бойците можеха да се напият до козирките, а офицерите бяха създали „подводничарско светилище“ в един апартамент, в който се влизаше направо от улицата — с бар, няколко койки и снимки на голи жени, гърчещи се върху черно кадифе.
Изминали бяха почти осем години от трагедията с „Кочино“ и подводниците играеха централна роля в разузнавателните операции през Студената война. Доказали бяха веднъж и завинаги стойността си през Корейската война, когато дизелови подводници с шнорхели отплаваха за Японско море да дебнат дали Съветите няма да се намесят. Оттогава дори и най-закоравелите воини във ВМС признаваха цената на това да седиш до вражеския бряг и да наблюдаваш кой къде ходи и какво прави. Ако не избухнеше война, наблюдението щеше да остане първостепенна мисия на подводничарите, причината за съществуването им, най-добрия начин да събират информация за съветския военноморски флот, който сега се развиваше с пълни сили.
Шпионски подводници вече бяха донесли новината, че съветските корабостроителници бълват нови подводници с голям обсег на действие, включително повече от 250 лодки клас „Уиски“ и „Зулу“ с шнорхели. Висшето съветско командване беше дало да се разбере, че се готви да се противопостави на американските ВМС в открито море, като основното оръжие ще бъдат подводниците. Руснаците все още се учеха как да управляват подводниците си. Например при едно от първите тридесетдневни изпитания на подводница от клас „Уиски“ екипажът дотолкова бе съсипан от отровни газове, че ръцете и краката на хората се бяха подули двойно повече от нормалното си състояние. Независимо от тези проблеми Съветите не спираха. Съединените щати получиха непотвърдени сведения, че съветските ВМС изменят някои от своите „Зулу“ подводници да носят ракети навярно с атомни бойни глави.
Това беше достатъчно, за да убеди дори най-традиционно настроените адмирали, че шпионирането чрез подводници не е просто подаване на информация на няколко мозъци в недрата на военноморското разузнаване и все още мистериозното ЦРУ Разбрали, че с помощта на подводниците могат да крадат информация от жизнена важност за самия подводен флот, адмиралите начело на Атлантическия и Тихоокеанския флот поеха контрола над шпионажа, като управляваха всичко и определяха задачите. По техни заповеди подводници се криеха под водата и надзъртаха с перископите над вълните, за да наблюдават през всички освен най-леденостудените месеци на годината как Съветите подлагат новите си съдове на най-тежки изпитания. За подводничарите това представляваше и отличен начин да се поддържат готови за бой, не просто във военни игри с приятелски настроени сили, а като влизат в съветски води и се изправят срещу противника.