Висш приоритет на всеки капитан на шпионска подводница беше това, което Военноморските сили наричаха „симптоми и предупреждение“. Командирите трябваше да забравят за предпазливост и радиомълчание и да изпратят съобщение до дома от Баренцово море или от Японско море, ако доловят какъвто и да е признак, че съветските ВМС се мобилизират за нападение. Сега американските шпионски подводници използваха далеч по-изтънчени версии на „ушите“ на Остин, за да следят за изпитания на съветски ракети. Подводничарите също така, с вдигнати в готовност антени, непрекъснато засичаха информацията, от която американските ВМС разбираха колко съветски кораба и подводници са готови за отплаване и каква тактика биха използвали по време на война.
Все по-често флотските адмирали се допитваха до военноморското разузнаване и се превръщаха в партньори в шпионажа. Служителите от разузнаването канеха други хора от ВМС да се обучават заедно с тях, като на една от поканите бяха отбелязали, че се занимават с „втората най-стара професия в света“, която „е по-неморална дори от първата“.
Повечето висши правителствени служители не научаваха нищо или почти нищо за рисковете, които поемаха подводниците, нито пък за странната игра на мъжественост. Макар президентът Дуайт Айзенхауер с нежелание да бе одобрил прелитанията на шпионските самолети Ю-2 над Русия от страх да не разгневи съветския министър-председател Никита Хрушчов, много командири на подводници смятаха, че работата им е точно тази — да влизат право в съветските териториални води, като забравят за любезностите на международното право. Командващите флота оценяваха капитаните според времето, през което държат своите „очи и уши“ над водата. Колкото по-смел беше опитът, толкова по-висока оценка се даваше. Това се превърна в своеобразно изпитание по смелост на командирите, на техните екипажи и на техните съдове. И за повечето капитани тези дни на необуздан риск завинаги ще останат кулминацията на тяхната кариера. Стресът беше силен и в изобилие. Някои ветерани-командири губеха по двадесет килограма от теглото си при тези дълги задачи в Западния Тихи океан — в бизнеса ги наричаха „Уестпак“4. Никой не можеше да каже предварително кой би издържал на напрежението и кой — не.
„Гъджън“ се оттласна от Йокосука за своя рейд срещу Съветите с Норман Бесак на щурвала. Той вече беше прокарвал незасечен подводницата на разузнавателна мисия под група съветски кораби, които действаха в ледовитите северни води. Сега караше право към акваторията на врага за първо назначение в тези опасни води. Но тридесет и четири годишният старши лейтенант беше станал подводничар, защото обичаше авантюрата. За година и половина, откакто пое командването на „Гъджън“, успя да убеди екипажа, че е един от онези командири, дето биха отишли в ада и обратно, човек, който желае подводницата му да остави своята следа сред тромавите витлови самолети, реактивните Ю-2 и наземните подслушвателни станции, които наглеждаха Съветите от всички ъгли.
В този смисъл той имаше много общо с шпионите на борда на подводницата си. Всеки от тези най-висши шпиони и подслушвачи на Военноморските сили бе изпълнявал най-отбрани задачи. Всеки от тях би могъл да се вози на шпионски самолет на ВМС и да се прибере у дома за вечеря, да спи с жена си, вместо да гали бузи в краката на половин дузина мъже и някое и друго торпедо. Но за шпионите, изглежда, почти всичко около подводниците говореше за важни и драматични неща. Прокрадваха се на борда с униформи като тези на Остин от „Кочино“, но с променени знаци на радисти, вместо собствените им издайнически гръмоотводи и пера. В писмените им заповеди се казваше единствено, че трябва да докладват на кораба „Секретен“.
Работа на шпионите беше да следят врага, да носят вкъщи сведенията, да предупреждават, в случай че някоя подводница е засечена от съветски кораби, които започваха да сканират океаните с радари и локатори. Съветски патрулни кораби вече бяха гонили няколко американски подводници. В края на краищата това бяха годините, довели до кубинската ракетна криза. Това беше времето, когато съветската пропагандна машина намери материал дори в приказката „Хензел и Гретел“, като избълва една версия, според която децата на отрудени колхозници били заробени от тлъст капиталист в една плутократска къща в злия Запад. А съветски „приятели“ си пишеха с американци, като предлагаха да си разменят снимки на „красиви църкви“ срещу сцени от северноамериканското крайбрежие — по възможност включващи пристанища. Мъжете в „Гъджън“ се готвеха да отплават и почти никой от тях не се съмняваше, че са бойци в необявена война. Няколко американски шпионски самолета бяха свалени и екипажът на подводницата можеше само да гадае какво ли биха направили Съветите, ако притиснат американска подводница.