„Гъджън“ беше от най-новите подводници на ВМС — една от първите с дизелов двигател и проектирана от самото начало с шнорхел и електронно подслушвателно оборудване. В легендарната си стара корабостроителница в Гротън, Кънектикът, „Електрик боут къмпани“ беше завършила първите две подводници с ядрени двигатели-„Наутилус“ (SSN-571) и „Сийулф“ (SSN-575), но Хаймън Рикоувър, вече адмирал, не беше никак сигурен, че желае да ги изпрати срещу съветските ВМС. Имаше достатъчно власт, за да ги остави вкъщи.
Рикоувър вече беше майстор на силовата политика. Роден в еврейското селце Маков, Полша, на около 50 мили северно от Варшава, той беше успял да влезе във Военноморската академия чрез връзките на семейството си в Конгреса. Когато започна да експериментира с ядрената енергия, настоя ВМС да строят ядрени подводници, като най-напред си издейства назначение сред висшето ръководство на Комисията по атомната енергетика. Беше толкова нагъл, че Военноморските сили на два пъти му отказаха повишение в контраадмирал, но Рикоувър се обади на свой приятел в Конгреса и си издейства и това.
Сега използваше ядрените си подводници като бисери, за да омайва обществеността — бюджетът на ВМС получаваше нова вноска всеки път, когато поредният конгресмен се качваше да се повози на ядрена подводница. Разбира се, „Наутилус“ се готвеше за върха на показността: Военноморските сили искаха да я обявят като първата подводница, пъхнала се под арктическия лед и стигнала до Северния полюс.
Затова дизеловите подводници вършеха цялата шпионска работа и „Гъджън“, една от тях, се движеше с пълен напред на север към Владивосток, най-голямата тихоокеанска военноморска база на Съветите. Наближи мястото за специалната си операция в началото на месец август с трима или четирима шпиони на борда, някои вече заети сериозно да подслушват за всякакви сигнали.
Всяко свободно кътче беше натъпкано с допълнително подслушвателно оборудване. Един техник, обучен да говори руски, сканираше предаванията от корабите към сушата, в търсене на съобщения за „забелязана подводница“. Друг шпионин започна работа по електронните контрамерки, като търсеше радари, които биха могли да засекат „Гъджън“ и да я накарат да се потопи. Ако можеше, щеше да запише сигнала, за да потърси американското разузнаване начини да заглушава тези радари в бъдеще. Специалист по локаторите стоеше в готовност да запише „звуковите подписи“ на преминаващите съветски подводници и кораби. Тези уникални пръстови отпечатъци от винтовете и шумовете на двигателите биха могли да помогнат на американците да разпознават съветските кораби и подводници.
Както винаги, всичко, което в края на краищата шпионите биха събрали, зависеше колкото от уменията, толкова и от късмета. Нямаше начин да се предвиди как ще протече мисията.
Бесак не се бави дълго да даде заповедта, с която насочи подводницата бавно към акваторията от 12 мили, която руснаците отстояваха, а след това и по-навътре. Заповедите му позволяваха да прави това, дори да навлиза и в акваторията от три мили, която Съединените щати признаваха. Така започна планираната едномесечна операция. Да се придвижва всеки ден, да напредва, да държи по-голямата част от дългото 87 и широко 8 метра тяло скрито под водата, като в същото време оставя на повърхността перископите и антените.
Всяка нощ „Гъджън“ трябваше да изминава по 20 или 30 мили, достатъчно, за да поработят шумните й двигатели и да заредят акумулаторите, а после да остане на шнорхел, през който да вкарва свеж въздух и да издиша въглероден окис и други отровни газове през една специална тръба. Така щяха да си осигуряват достатъчно въздух и електричество в акумулаторите, с които да изкарат поредния безмълвен ден под съветските води.
Ако мисията преминеше по план, нямаше да се налага „Гъджън“ да пуска двигателите си близо до съветския бряг и да излиза над нивото на шнорхела, докато не отиде далеч към Япония. Дотогава хората щяха да живеят в тясната си стоманена черупка и да работят в мъглата от дизелови изпарения, които дори шнорхелът не можеше да прочисти.