Съществувал само един добър начин за противодействие на ракетоносните подводници — чрез други подводници. Ето защо не е чудно, че единствената най-високоприоритетна цел на ВМС на САЩ е била да открива и проследява тези ракетни подводници. Тази цел е оправдавала почти всеки риск и заради нея подводничарите са тръгвали отново и отново. Ето какво е мотивирало продължилата десетилетия игра на сляпа баба. Точно за това откриване на техническите новости и подводниците на Съветския съюз хората са заменяли домовете си, слънцето и всяка илюзорна надежда за самостоятелност с претъпканата лодка без прозорци и опипом са търсели пътя си през океанските дълбочини върху две трети от земното кълбо. Прекосявали са океана до Средиземно море, нагоре до опасните ледове на Арктика, а често и направо в териториалните води на Съветския съюз. Живеели са почти без да видят океаните и моретата, през които са плавали, освен онова, което са можели да забележат през стъклото на перископа или да си представят от подскачащите електронни сигнали по екраните на локаторите и необятните като океана звуци в слушалките на хидроакустиците.
В студа и тъмнината подводничарите са се изправяли пред опасности, далеч по-страшни от традиционните за моряка, тъй като налягането на океана лесно е можело да смачка стоманените трюмове, ако слязат твърде дълбоко. През годините такива катастрофи са сразявали подводничари от двете страни. Не по-малко страшни са били самите руснаци, решени да спрат американските шпиони и отбраняващи се с всички сили, понякога с дълбочинни бомби, понякога като вербуват американски военни и служители от разузнаването за свои шпиони. Рискът във всичко това е ставал все по-очевиден при трескавите гонки между съветските и американските подводници, откривани в съветски води, и при грешките, довели до сблъсъци.
За Съветския съюз американските подводничари не са били просто враг, а непрекъснати досадници. За другите американци са били просто анонимни мъже от една безмълвна войска. Тази книга е историята им, неизказана и необявена досега. Това е една от последните, великите, неразказани истории от Студената война.
По своята същност мотивацията за подводничаря — да предотврати смъртоносния вражески удар от океаните — изглежда почти извечна. В началото на шестнадесети век Леонардо да Винчи е начертал първообраз на подводница, но написал в книгата си, че никога няма да разкрие как е възможно да се плава под вода, защото се страхувал от „злия характер на хората, които биха използвали това като средство за унищожение от дъното на морето“.
И все пак точно тази възможност за изненадващо унищожение е тласкала напред изобретателите след него. По време на Гражданската война опитвали да строят подобни на мехури подводници, а после други, прилични на къси пури, с една цел — да поставят мини по дъната на вражеските кораби. Подводниците са били задвижвани с ръчни манивели и крачни педали, а повечето хора, загинали от тези нови оръжия, са били членовете на малките им екипажи. И все пак самият опит всявал достатъчен ужас, но едва няколко години след гражданската война Жул Верн е описал в романа си „Двадесет хиляди левги под водата“ подводницата като морско чудовище, което поразява корабите. Пророчество е, че неговата подводница се захранва с електричество. „Холандия“ — първата действаща подводница на американските ВМС — е работела на акумулаторни батерии под вода и с дизелов двигател на повърхността. Закупена на 11 април 1900 г., тя е била едва 15 метра дълга и с екипаж от шест души.
Технологията на подводниците се е развила така бързо, че след по-малко от едно поколение дизеловите подводници на Германия са тероризирали съюзническите кораби по време на Първата световна война. Точно една от тези германски подводници е разрушила неутралитета на САЩ с потопяването на британския пътнически лайнер „Лузитания“, след като отплавал от Ню Йорк през 1915 г. Две години по-късно, когато САЩ влизат във войната, германските подводници вече са унищожили няколко стотици кораби.