Екипажът почти вече не забелязваше миризмата. Дрехите, кожата, косата — всичко беше пропито с „Одедизел“, характерната миризма за всеки подводничар, която служеше да прикрива и други неприятности. Тъй като обикновено банята за екипажа биваше препълнена с храна, хората в най-добрия случай разполагаха с половин леген вода за миене дневно. Благодарение на новите изпарители в подводницата водата беше далеч по-чиста от тази в протичащите ръждиви цистерни на по-старите дизелови подводници, но пак не достигаше. Затова мъжете измисляха разни трикове, за да се възползват максимално от безценната течност. Когато се миеха, започваха първо от лицето, а след това със сюнгер продължаваха надолу. Къпеха се със солена трюмна вода от машинното отделение и измъкваха по някоя и друга допълнителна чаша вода, като слагаха кофи за вечния конденз, от който всичко на борда се навлажняваше или подгизваше. Обикновено имаше толкова конденз, че хората можеха да изперат дрехите си поне веднъж при всяка операция, а това не беше никак малко и никой не си правеше труда да ругае мъглите, които се вдигаха от трюмовете и превръщаха койките им в метални блата. Какво толкова, че дюшеците им трябва да стоят затворени в найлонови пликове срещу влагата? Всеки подводничар научаваше бързо да сваля ципа, да се пъха в леглото и бързо да го затваря.
Комфортът беше едно, а оцеляването — друго. С прости правила. Не вдигай шум, стой под водата и преди всичко не допускай да те засекат. Това представляваше най-важното правило и точно него „Гъджън“ щеше да наруши.
Случи се в понеделник, 19 август 1957 г., някъде след 17,00, съветско тихоокеанско време. „Гъджън“ беше прекарала към дванадесет часа под вода. Трябваха й два до три часа, за да стигне до отдалечената точка, в която да изплава до нивото на шнорхела, и още няколко, за да поеме достатъчно въздух и да генерира достатъчно енергия, за да изкара и следващия ден. Въздухът на борда вече се дишаше тежко. Миришеше по-лошо, отколкото обичайната смрад на дизелите, а имаше и същия неприятен вкус.
Групичка мъже седяха в столовата и гледаха първата ролка на филма „Лош ден в Блек Рок“. През жуженето на шестнадесетмилиметровия прожекционен апарат Спенсър Трейси, Лий Марвин и Ърнест Боргнин показваха дните непосредствено след Втората световна война. Филмът беше относително нов. Онова, което не достигаше на подводниците като вода, пространство и самостоятелност, Военноморските сили опитваха да компенсират с добри филми и добра храна.
После в един миг подводницата се наклони. Съвсем малко, както става обикновено под повърхността на бурното море. Но в спокойните води при Владивосток това накланяне можеше да се получи само ако стабилизаторът се подаде над повърхността и попадне на вълна. След това подводницата се спусна надолу. Отново нищо особено, нищо неочаквано. Дори беше по-леко от първия път — просто наклон, който се усещаше.
Изведнъж се включи сигнал за тревога. И в крясъка по високоговорителя не се съдържаше нищо неясно:
— Готови за бой!
Всички наскачаха и започнаха да тичат, да се измъкват от койките, от столовата, от почти всяко ъгълче, като се промушваха в широките колкото за един човек коридори. Хващаха се за тръбите, заварени над овалните водонепроницаеми люкове, изхвърляха крака в съседното помещение, после раменете и накрая главата. Спускаха се по стълби и прескачаха стъпала. Всички вдигаха повече шум, отколкото можеха да си позволят.
— Показахме се на повърхността — извика един за всички, които можеха да го чуят. — Проклетите руснаци са горе. И Стария тъкмо я спусна надолу.
Някои си помислиха, че мачтата за електронни контрамерки е била на показ прекалено дълго време. Широка около 30 сантиметра и към 60 висока, тя трябваше да се прибира от дежурния в мига, в който долови сигнали от радар, които означават, че Съветите засичат „Гъджън“. Обикновено я показваха толкова време, колкото и перископа, да кажем, за по тридесет секунди. Но за тези пътувания до съветския бряг мачтата оставаше извадена малко повече време и към нея имаше добавени подобно на клони и други антени. Или заповедта за прибирането й беше закъсняла, или пък уредите за поддържане на дълбочината на подводницата не бяха отчели правилно и навярно мачтата и част от стабилизатора са се виждали.
Както и да е, всяко нещо, щръкнало в тези спокойни води, би вдигнало тревога — и подводницата не остана незасечена. Съветските кораби тръгнаха към нея още в момента, когато Бесак даде заповедта за убягващата маневра. Спускаше подводницата, за да търси температурен слой, слой студена вода, която би могла да ги скрие, като връща към повърхността всички локаторни сигнали от корабите. Руснаците определено щяха да изпратят смъртоносно точните звукови лъчи, които създаваха най-цялостна картина на онова, което се намира под водата. Нямаха причина да опитват да слушат пращенето на пасивния локатор, нито пък да не вдигат шум. Не те бяха гонената жертва.