Руснаците направиха нов заход, после още един, ръсейки като дъжд сигнали от локаторите и леки бомби.
— Спокойно, ще се измъкнем — промълви Бесак на един млад, още ненавършил двадесет години матрос.
Младокът носеше амулети срещу катастрофа и татуировки на пиле и прасе на двете си стъпала. Това беше своеобразна традиция, взета от стара хавайска легенда. Според нея пилетата и прасетата винаги намират нещо, върху което да плуват, и никога не биха се удавили. Няколко други моряци също имаха такива татуировки.
Обсадата траеше вече почти три часа. Бесак продължаваше да търси онзи температурен слой, като свали подводницата до пределната изпитателна дълбочина от около 210 метра, а след това още повече. Напразно. Може би имаше слой под 260 метра. „Гъджън“ би трябвало да издържи на морското налягане дори и при тези допълнителни петдесетина метра под изпитателната дълбочина, но имаше друг проблем, който не му позволяваше да стига до крайности: по-рано през деня нещо беше блокирало външния люк за изтласкване на отпадъците. Всяко нещо, което отиваше в изтласквача, трябваше да бъде опаковано и осигурено. Всички на борда го знаеха. Обикновено през отвора се пуска силна струя вода, която заедно с боклуците се изтласква в морето. Но някой просто беше захвърлил нещо, вероятно без да се замисля, и сега то пречеше.
В момента само вътрешният люк на изтласквача, само едно парче стомана, задържаше океана. Дори при около 60 метра дълбочина морското налягане би вкарало през двусантиметров отвор повече вода, отколкото помпите могат да изхвърлят, и да потопи подводницата. Ако вътрешният люк на изтласквача за отпадъците не издържеше сега, потопената толкова дълбоко „Гъджън“ щеше да загине.
Един от старшините на подводницата имаше лошо предчувствие за този изтласквач през целия ден, много преди идването на руснаците. Предложил беше някой да скочи във водата и да го почисти. Но Бесак реши, че не могат да рискуват с такава маневра. Всичко това нямаше да е от значение, ако „Гъджън“ успееше да слезе още малко, за да се спаси. Но нямаше възможност за такова нещо.
Бесак опита други маневри. Заповяда да пуснат шумоизлъчватели — устройства, които се изстрелваха от сигналното оръдие на кърмата. Намираха се в кутии по един метър. При изстрелване изпускаха огромен масив мехурчета, от които локаторите се объркваха — нещо като гигантски ефервесцентни хапчета „Алка селцер“.
Руснаците не се хванаха. Отговориха на шумоизлъчвателите с нова серия гранати. Наказваха ли ги за това, че опитват нова маневра за убягване? Или пък ги подиграваха, че е толкова неуспешна? Нямаше значение. „Гъджън“ продължаваше да е под нападение.
Бесак погледна към рулевите и с думите „Хайде да опитаме“, ги накара да тръгнат право срещу врага с надеждата, че това е единственият неочакван за руснаците ход. Не успя. Не успя и когато се насочи наляво, после надясно, а после отново право напред. Всяка маневра за убягване получаваше в отговор буря от бомби.
Отгоре сега може би имаше осем кораба. Над тях преминаваше един, следваше го втори. През цялото време хората в локаторната кабина следяха руснаците, а стрелците насочваха торпедата. Но за шпионските подводници съществуваше общото правило да не стрелят, освен ако не стрелят към тях. До този момент малките експлозиви не бяха заменени с нещо по-силно.
Обсадата продължаваше — дванадесет часа, двадесет и четири часа. Никой не си спомня Бесак или пък Копидж да са излизали от контролния пост. Ако изобщо спяха, то го правеха набързо и за кратко. Повечето хора, ако не всичките, също не спяха, дори и онези, които трябваше да лежат в койките си и напрегнато да слушат звуците на обсадата.
Дори и най-слабото движение, дори и дишането, причиняваше задушаваща болка. Краткият преход от каютата на главните старшини до контролния пост караше човек да се задъха и очите му се насълзяваха, сякаш е пробягал четири мили. Разбира се, на борда не готвеха нищо. Вместо това хората от кухнята раздаваха студени сандвичи. Пушенето беше забранено. Пък и почти не можеше да се запали цигара в този въздух, в който липсваше кислород. Все пак някои намираха ъгълчета с останал въздух, където успяваха да откраднат по няколко дръпвания.
Хората пускаха кислород в подводницата от големите контейнери от външната страна на корпуса — два при носа и два при кърмата. Но допълнителният кислород по никакъв начин не можеше да намали въглеродния двуокис и въглеродния окис, които нарастваха до опасни нива. Почти всеки имаше пулсиращо главоболие. Някои бяха пред припадък.