Сега подводницата лежеше на перископна дълбочина, а съветските кораби изчакваха. Но докога?
Измина една минута. После втора. След това пет. Хората все още не успяваха да изпратят съобщението. Но „Гъджън“ поемаше въздух и бълваше навън газовете. Хората се питаха дали командирът им ще изплава на повърхността.
Бесак пресмяташе и обмисляше вариантите до последния момент. Подводницата щеше да се нуждае най-малко от двадесет минути с шнорхела, за да прочисти въздуха поне малко, но това не стигаше дори да започне зареждането на акумулаторите. Ако трябва отново да се потопи, би могла в най-добрия случай да пълзи през водата на акумулатори. Ако остане на шнорхелна дълбочина и превключи единия двигател за зареждане на акумулаторите, би могла да се движи малко по-бързо. Но единствено на повърхността можеше да побегне към Япония с максималната си скорост от около 20 възла. Не можеше да се разбере дали руските кораби няма пак да ги нападнат, но с пълна скорост и с тази преднина може би ще успее да им избяга.
Бесак взе единственото възможно решение. Нареди изплаване.
Нямаше ранени, нямаше строшени саби и никой не беше предал своя територия. Но Съединените щати току-що бяха загубили съществено важна битка. За първи път през тази студена война американска подводница бе заставена да се предаде, да изплава от скривалището си и да застане уязвима върху вълните.
След това Бесак каза на хората си да изпратят един съвсем закъснял зов за помощ.
— Изпрати го на английски, по дяволите — извика той към радиста, когото наричаха Кофти копелето.
Вече нямаше смисъл да крият кои са. Съобщението замина незакодирано. Междувременно командирът тръгна нагоре по дългата стълба от люка в контролния пост към стабилизатора и мостика. След него се изкачи един сигналист и един от екипажа, който да борави с безбатерийните телефони, с които Бесак да дава заповеди, в случай че руснаците атакуват. „Гъджън“ нямаше никакви шансове срещу евентуален катер-разрушител.
Навън все още беше светло. Хората на мостика виждаха руснаците. Имаше два или три кораба — до един малки ловци на подводници. Руснаците бяха изтеглили останалите кораби. Не им трябваха много, за да следят подводница с изтощени акумулатори.
Руснаците сигнализираха на международния морзов код: „Кои сте вие? Идентифицирайте се“.
„Гъджън“ отговори със същия въпрос.
Руснаците изпратиха отговор: „СССР“ на кирилица.
„Гъджън“ изпрати отново на международен морзов код: „САЩ. Заминаваме за Япония.“
Получиха отговор — заповед да тръгват и да напуснат съветските води. Сигналистът весело разтълкува сигналите за останалите:
— Казаха: „Благодарим за упражнението по борба с подводници.“
И се опита да потисне усмивката си. Останалите хора от екипажа също се хилеха. Всъщност бяха в повишено настроение. Нали се махаха оттук.
Празненството вече бе започнало, когато, сякаш след цели часове, прелетяха американски самолети, за да видят дали „Гъджън“ е в ред, а тя препускаше по повърхността, за да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и Съветския съюз.
За първи път от няколко дни насам готвачите загряха фурните. Тази вечер ядоха стек и за всеки имаше по две кутии бира. Хората останаха удивени. Никой не си беше помислял, че е възможно на борда да има бира или най-малкото — не и цели кашони. Но бира имаше и хората предпочитаха да я изпият, вместо да цитират на Стария уставите. Нали плаваха, дишаха и зареждаха акумулаторите. Чувстваха се засрамени, дори кръвно обидени. Но в този момент не им пукаше. Намираха се в безопасност и за първи път си признаваха един на друг, че вече не са вярвали да се измъкнат. Очевидно руснаците можеха да потопят подводницата. Но не искаха. Или пък, умуваха хората, не им позволиха.
В Йокосука не се състоя официално празненство при завръщането на „Гъджън“ в онзи понеделник на 26 август, точно осем години след потъването на „Кочино“. В базата цареше мрачно настроение: руснаците обявиха през същия ден, че са провели първия успешен изпитателен полет на наземна междуконтинентална балистична ракета. В тази напрегната обстановка ВМС искаха инцидентът с „Гъджън“ да бъде скрит, и то веднага.
Кофти копелето, радистът, изпратил съобщението на английски, беше повишен в старшина и прехвърлен незабавно на друга работа. Говореше се, че го заставили да изпраща съобщенията с лявата ръка, за да не може стилът му, своеобразният му почерк, да издаде на подслушвачите, че наоколо има американска подводница.