ВМС търсеха и още нещо — възможност за разплата. Искаха да си върнат на руснаците заради „Гъджън“ и заради други подводници. Адмирал Джерълд Райт, главнокомандващ Атлантическия флот, закачи една прокламация в рамка пред кабинета си:
Като се има предвид, че често пъти се съобщава за присъствие на неидентифицирани подводници близо до Съединените щати, и като се има предвид, че подводниците не обявяват самоличността, нито намеренията си, както се изисква според обичаите на почтените моряци, и като се има предвид, че материалните доказателства за провеждането на тези тайни операции биха довели до заслужен срам за участващите.
С настоящото обещавам да даря един кашон качествено старо царевично уиски от Тенеси, марка „Джак Даниълс №7“, произведено така, както предците ни са го правили от седем поколения насам в най-старата регистрирана фабрика за уиски в Съединените щати, основана през 1866 г., на първия Командир в Атлантическия океан, който представи доказателство, че е изтощил „неамериканска подводница или такава на известна приятелски настроена страна“.
(Подпис) Джералд Райт Адмирал, ВМС на САЩ
През май 1959 г. Райт обявил победител. Подводницата „Гренадир“ (SS-525) преследвала съветска подводница близо до Исландия в продължение на девет часа, докато я застави да излезе на повърхността, напълно „изтощена“. Командирът на „Гренадир“ капитан-лейтенант Теодор Ф. Дейвис спечели уискито, а Военноморските сили изкараха първата си съветска подводница.
По-важното беше, че ВМС за първи път успяха добре да огледат съветска ракетна подводница. Дейвис бе притиснал една от подводниците клас „Зулу“, преработени да носят ракети. Донесъл беше със себе си снимки и записи и ВМС тихомълком обяви успеха си навсякъде из Вашингтон. Всъщност по-късно през тази година специалният помощник на президента Айзенхауер по въпросите на науката и технологиите Джордж Б. Кистяновски отбелязва в бележника си, че получил „много интересно обяснение за начините, по които нашите Военноморски сили се сдобиват с най-близка информация за действията по море на руснаците“, като тази информация била толкова „секретна“, че не можел да я запише на хартия. „Един ден — разсъждава той — това ще се превърне в много вълнуваща новина.“
Тези схватки позволиха да се разбере и друго. От двете страни все повече осъзнаваха, че колкото и шнорхелът да бе революционизирал бойните действия с подводници, той създаваше и големи ограничения. Ако подводницата може да бъде заставена да стои потопена и екипажът й — задавен без въздух, тя става силно уязвима. За американските подводничари беше ясно, че ядреният флот на Рикоувър не може повече да остава в тайна. Време беше неговите подводници да излязат в центъра на сцената.
Революционно новите подводници на Рикоувър имаха сякаш неизчерпаем източник на тяга. Реакторите деляха атоми и превръщаха водата в пара, достатъчна, за да върти вала на винта и да придвижва подводницата на по-дълги разстояния и с по-висока скорост, отколкото всеки друг дизелов двигател. Можеха също да произвеждат собствен кислород и да изчистват излишния въглероден двуокис от въздуха. Притискането под водата вече не би представлявало заплаха. Тези съдове биха могли да остават под вода безкрайно дълго време. Нападателни подводници с ядрени двигатели се заеха да изпълняват мисии, които силно наподобяваха онова, с което започнаха дизеловите подводници — безнаказано навлизане в съветски води. Заповедите оставаха същите. Приближавайте до съветските съдове, а дори и по-близо до съветския бряг. Поемайте всякакви рискове. Не се оставяйте да ви заловят.
Например към края на шестдесетте години командващият Уилям Беренс, или Бил, закара подводницата „Скипджак“ (SSN-585) в устието на дългия плавателен канал към Мурманск. Беше се приближил толкова до друго съветско пристанище, че офицерите му можеха да наблюдават през перископа пристана на тридесетина метра. Прекалено близо, за да се хареса на ВМС, или поне за да си го признаят. Дори непосредствено преди Беренс да се вмъкне в канала, хората от екипажа забелязаха как един от офицерите блокира механичното следящо устройство, нанасящо на карта движенията на подводницата, за да не остане доказателство върху хартия за това навлизане. По-късно по време на същата тази мисия Беренс беше наблюдавал и изпитанията на една от първите подводници от клас „Голф“ с дизелови двигатели и първата, която руснаците от самото начало бяха проектирали да носи балистични ракети. Беренс, който отначало правеше неприятното впечатление на екипажа си като тесногръд и скучен, доказа, че може да играе опасните игри не по-зле от други капитани и че в морето съвсем не е онзи човек от сушата, особено в съветското море.