В този смисъл Беренс не беше единствен. Това бе ерата на предизвикателно смелите командири на ядрени подводници, сякаш родени да наследят дизеловите подводници и да не се спират пред нищо. В Тихия океан двама капитани за кратко време бяха изключили реакторите, за да намалят фоновия шум в опит да снемат звуков отпечатък, и изведнъж установиха, че подводниците им са слезли прекалено дълбоко. Друга подводница, която се криеше на перископна дълбочина, беше чукната от съветска подводница, която изплава под нея.
Една от най-належащите задачи изискваше да се разбере докъде са стигнали руснаците в опитите си да разработят подводници с ядрени двигатели. Макар на някои висши служители в САЩ да не им се вярваше, постепенно ставаше ясно, че руснаците започват да пускат три типа: „Хотел“, всяка от които носеше три балистични ракети; „Ехо“ с ракети тип „Круз“, предназначени за борба с други плавателни съдове, и многоцелеви подводници „Ноември“. Все пак наблюденията в началото показваха, че тези подводници са толкова недодялани и шумни, че американските ВМС ги нарекоха с един удобен акроним — „ХЕН“7. А и нито клас „Голф“, нито „Хотел“ имаха каквато и да е готовност да излязат на патрул.
Виждаше се, че Съединените щати са победили в надпреварата да разположат ракетоносни подводници в близост до вражеските брегове. Четири дизелови подводници с примитивните ракети „Регулус“ бяха проправили пътя в Тихия океан през 1959 и 1960 г., а първата подводница с ракети „Доларис“ на име „Джордж Вашингтон“ (SSBM-598) излезе в Атлантическия океан през 1960 г. Не след дълго подводниците с ракетите „Регулус“ започнаха да прекарват толкова много от времето си скрити в ужасните води при съветските брегове, че екипажите им си измислиха шеговитото наименование „Северотихоокеански яхтклуб“. Една от подводниците, „Гроулър“ (SSG-577), получи тежки повреди, когато се озова сред плаващи ледове близо до полуостров Камчатка, непосредствено до съветската база при Петропавловск. Не след дълго хората измислиха знаци за реверите с котва, върху която стояха три сигнални флагчета с букви „О“, „М“, „Д“. Инициалите означаваха типичните възклицания по време на буря — „Олеле! Майчице! Да му…!“
През всичкото това време програмата „Поларис“ не спираше. Президентът Айзенхауер беше дал на приказливия адмирал Уилям Е. Рейбърн, или още Ред, отговорен за тази програма, безпрецедентни пълномощия, които му позволяваха да заобикаля обичайната бюрокрация и да наема всеки, който според него може да свърши работата по проектирането на подводниците добре и бързо. При новата технология имаше предвидими спънки. (Подчинените на Рейбърн проявиха достатъчно добро чувство за хумор, за да компилират секретен филм с провали на изпитателни ракети „Поларис“, които или едва-едва се отлепяха, или пък просто се премятаха.) Но „Поларис“ завърши успешно и се включи в графика до голяма степен заради високия приоритет на програмата. Всички до един работеха по такива безбожни часове, та подводничарите смятаха, че подводниците са обозначени с SSBN не защото това значи Подводен кораб с ядрено задвижване и с балистични ракети,8 а по-скоро Събота, неделя и сума ти нощи9
Докато Рейбърн и хората му правеха необходимото да осигурят изграждането на подводниците, Рикоувър имаше задачата да надзирава монтажа на ядрените реактори заедно с екипажите, които щяха да ги управляват. Рикоувър търсеше хора, които няма да се огънат в криза, мъже, които обръщат внимание на най-дребния детайл, мъже, дребнаво добросъвестни като самия него. Смяташе, че само така може да се осигури безопасност на реакторите, и знаеше, че тази безопасност е единственият начин да поддържа обществената подкрепа за своите ядрени подводници. С всичко това помагаше за създаването на ненадминат подводен флот. Сега хората на Рикоувър щяха да управляват най-смъртоносните подводници, произвеждани някога, подводници, които щяха да имат решаваща роля за равновесието на силите по време на Студената война.