През Втората световна война подводниците са били толкова мощни, че нападали въоръжени конвои и се превърнали в решаващ фактор. Германия е изпращала подводниците си във „вълчи глутници“, събрани да убиват. Тази тактика била толкова страшна, че Съединените щати са я заели, за да си възстановят контрола върху Тихия океан след Пърл Харбър. Въздействието върху японските военни кораби, танкери и товарни съдове е било унищожително, но на голяма цена. Съединените щати са загубили петдесет и две подводници и три хиляди и петстотин мъже.
И точно тези образи от Втората световна война на подводници, изстрелващи торпеда, и на облети в пот мъже в тесните стоманени цилиндри, по които звънят сигналите на японските локатори и около които гърмят дълбочинни бомби, остават най-силни. Но в онези дни се е случило и друго нещо — подводничарите и шпионите започнали колебливо да се ухажват. Няколко пъти подводници са издигали обикновени антени, за да засичат радиосъобщения на японците, а и дузина от тях са били изпращани да разузнават бреговете през перископ при подготовките за десанти. Тези експерименти изострили интереса на служителите от разузнаването и дали нова мисия за подводниците след началото на Студената война. Отначало я изпълнявали дизелови подводници. След това дошло времето на почти неизчерпаемото гориво и неограничените възможности да останеш незабележим — подводниците с ядрени реактори, които могат да стоят потопени месеци наред. С тях американските подводничари успяха да грабнат решаващото предимство в морските дълбини по време на Студената война.
Информацията за всичко това е строго пазена от висшите адмирали и офицери във ВМС, които обикновено я разкриват единствено на президента, на неговите висши съветници по военните и разузнавателните операции и на няколко конгресмени, които рядко се интересуват от подробностите. В крайна сметка обаче контролът на всяка мисия се е намирал в ръцете на младите командири на подводници, обикновено на възраст около тридесет и пет години, които действали в пълно радиомълчание. Тези мъже са били насърчавани да поемат рискове и някои от тях се промъквали в съветски пристанища или посред военни учения на Съветския съюз, за да донесат най-добрата информация. И все пак първостепенната им заповед оставала непроменена: не допускай да бъдеш засечен и не позволявай руснаците да разберат колко отблизо ги наблюдаваш. Това преди всичко е наложило суровата секретност около мисиите.
И все пак от време на време дори някои от посветените се терзаели. Не са ли тези мисии твърде предизвикателни, твърде опасни? Възможно ли е някоя неуспешна мисия или ужасна грешка да доведе двете свръхсили до ръба? Възможно ли е тези шпионски операции неволно да разпалят войната, която по замисъл би трябвало да предотвратят? Докато мисиите оставали тайна, Военноморските сили рядко са се изправяли пред такива въпроси.
Успяхме да съберем информация за събитията, останали скрити толкова дълго време, чрез неколкогодишни интервюта, и то с големи усилия и настойчивост. Свързахме се със стотици подводничари. Някои реагираха с телефонни обаждания до следствената служба на ВМС, други просто отказваха да говорят. Мнозина обаче се съгласяваха да се срещат с нас насаме в различни части на страната. В някои случаи следствената служба на ВМС се обаждаше на тези хора, за да им напомни мрачно клетвите за запазване на тайната и юридическите им задължения. Но въпреки това информацията нарастваше, защото офицери и бойци подводничари, политически лица и служители от разузнаването решаваха, че е настъпил моментът да разкажат историята си. Специално за подводничарите тези разговори предлагаха облекчение. Повечето никога не бяха говорили за дългите си с месеци отсъствия на своите родители, съпруги, деца или най-добри приятели. Не биха могли да се приберат вкъщи и просто да се разтоварят след месеците усилна работа. Имаха нужда да говорят с някой, който ги разбира, и да намерят доста закъсняло признание.
И така, ние писахме за тях и вместо тях. Хората, имената им и събитията в тази книга са истински и разказите във всяка глава са предадени възможно най-вярно и достоверно въз основа на обширни разговори и няколко публикувани документа. Предадени са така, както ни бяха преразказани от хората, участвали в тях или присъствали и чули думите, както са казани. И все пак не всички хора, които сме описали, говориха с нас. Те присъстват в книгата заради решаващото си участие в някои от най-важните операции през Студената война. В повечето случаи сме обещавали на източниците си, че ще ги закриляме, че няма да им приписваме информация и дори че няма да разкриваме срещите си с тях.