Повечето събития в книгата не са публикувани и никое от тях не е разказвано толкова подробно. Затова вместо постоянно да поясняваме, че поднасяме нова информация, решихме да посочваме в текста или в бележки под черта само подробностите, с които вече разполагахме. Останалата информация се разкрива за първи път дори за много от хората, служили през цялата си кариера като подводничари, но получили само информацията, която ВМС е смятала за нужна за тях.
Тази книга е за подводниците, шпионажа и геополитиката, но и за хората: за бълващия поезия учен-океанолог, помолен да измисли начин за изваждане на ядрени ракети от океанското дъно; за служителя от военноморското разузнаване, комуто детските спомени дават идеята за прикачване към подводните комуникационни кабели на Съветския съюз; за командира-каубой на една подводница, който не можал да устои на изкушението да се приближи на няколко метра разстояние от съветските подводници; за хората, чиято подводница била държана потопена и с въздух колкото едва да дишат, докато съветските кораби изсипват експлозиви отгоре им. Също така, представяме нова информация, която може да разбуни мистерията около „Скорпион“ — потъналата преди тридесетина години американска шпионска подводница, чийто екипаж загинал.
Повечето книги за подводниците насочват вниманието към един човек, навярно най-влиятелния офицер в съвременните Военноморски сили, бащата на ядрената подводница: адмирал Хаймън Г. Рикоувър. Но дори Рикоувър е трябвало да гледа, а други мъже да карат неговите подводници и да изпълняват мисиите. Затова тук не говорим за един човек, а за армията от мъже, служили през десетилетията. Проследяваме усилията им през годините на три етапа: от бъркотиите в началото, през най-великите преследвания в морето, до времето, когато технологията и въображението позволяват на подводничарите да проникнат в най-секретните замисли на Съветите. И както много други епични истории, тази също не е свършила. Американските подводничари още плават към Русия, за да я наглеждат, както и да надничат към други горещи точки по света. Разказите тук не са просто поглед в микрокосмоса на гигантските шпионски усилия на една страна. Те са урок за това докъде биха стигнали правителствата, за да разберат тайните на другите, независимо от времето и мястото си.
ИГРА НА СЛЯПА БАБА
1. СМЪРТОНОСНО НАЧАЛО
— Вие сте луди — измърмори тихо Харис М. Остин, докато наблюдаваше как най-грозната купчина желязо, която някога бе виждал, влиза в британската военноморска база в Лондондери, Северна Ирландия. Това не може да е неговата подводница. Не може да е „Кочино“.
Почти всеки на оживения пристан би го сметнал просто за един двадесет и осем годишен радист. Но той знаеше още нещо. Беше тук по заповед направо от командващия военноморските операции на САЩ. Инструктираха го адмирали, командващи американските военноморски сили в Европа, и миналото му бе проверявано и препроверявано. И днес щеше да се присъедини към екипажа на тази подводница като един от най-новите шпиони на ВМС, като човек, обучен да изтръгва сигнали и електронна комуникация на съветските военни направо от въздуха. Имаше за задача да направи смел опит за улавяне на някои от най-дълбоко пазените тайни на Съветския съюз.
Остин скочи долу на пристана и заедно с няколко други мъже започна да тегли въжетата. После някой каза, че това е подводницата „Кочино“ SS-345, точно тази, която той чакаше от три дни.
„Какъв грозен куп старо желязо“ — помисли си той, като вдигна чантата със секретните документи на рамо и тромаво се спусна през люка, за да се представи на командира на подводницата Рафаел Бенитес и да му покаже заповедта си.
Остин беше заменил бойните катери с подводниците в търсене на вълнуващ живот. По същата причина се бе наел доброволно за тази най-нова промяна, с която от радист ставаше шпионин. Че трябва да е военен, беше почти сигурно от самото му раждане.
Потомък беше на дълга редица шотландски воини, която можеше да се проследи без особени затруднения до четиринадесетия век. Баща му беше готвач в американска авиоескадрила във Финландия, преди да се качи на китоловни, а после и океански товарни кораби. Майка му, по произход от Уелс, излязла в морето едва на деветнадесет години и с рижата си коса си спечелила прякора Червената.
Тридесет и две годишният Бенитес произхождаше от уважавано семейство. Баща му беше съдия в Пуерто Рико и командир Бенитес току-що бе завършил право с позволение на Военноморските сили, с което последните се опитваха да го задържат. Оцелял като офицер-подводничар през Втората световна война след няколко нападения с дълбочинни бомби, той се ползваше с реномето на човек, хладнокръвен под обстрел. Сега, накрая на месец юли 1949 г., отново се намираше на подводница — вече трета седмица, и то като командир.