Бенитес се върна доста бързо, не съвсем разкаял се, но определено в безизходно положение. Заповедите бяха устояли на аристократичния му гняв. Негов първи приоритет вече беше шпионската мисия на Остин.
Ето с какви трудности подводничарите и шпионите започнаха да изковават отношенията си, които щяха да определят хода на Студената война под повърхността на световните океани и морета. А от битките им щяха да произлязат нови мисии, които в края на краищата да превърнат тези потайни машини в най-важните и богати на символика плавателни съдове на нашата ера.
Ясно беше, че Съединените щати имат опасен нов противник и че светът се е променил много от времето, когато Бенитес за последен път бе изплавал от океана. По онова време възгордялата се от победата нация беше запленена от видението на моряка, прегърнал момиче насред Тайме скуеър, за да го целуне горещо. Сега, когато Бенитес се готвеше да се върне в дълбините, навсякъде в Съединените щати хората се бяха ужасили от средствата за постигането на тази победа. В безмълвно вцепенение бяха гледали в кината ленти от Хирошима и Нагасаки и бяха плакали при вида на жените и децата с ужасяващи обгаряния. Жените и децата, които някога бяха врагът, безличните чудовища, които не заслужаваха ничии сълзи. Хората, които преди приветстваха бомбата, сега гледаха на нея като на предстоящ ужас, който би могъл във всеки момент да полети към собствените им домове. Говореше се, че Съветският съюз, съюзникът, превърнал се във враг, бърза да направи своя собствена атомна бомба. И нямаше никакво съмнение, че Съветите ще се опитат да станат господар на света. Китайските комунисти току-що бяха изгонили Чан Каиши от Китай. В Чехословакия беше извършен комунистически преврат. Съветите бяха наложили Берлинската блокада. И Уинстън Чърчил бе заявил, че над Източна Европа се е спуснала желязна завеса. Всеки миг се очакваше комунистически преврат и в самите Съединени щати. Как иначе би могла нацията да разбира изявленията, които бълваше Комисията за разследване на противоамериканската дейност, особено сензационните обвинения срещу бившия служител от Държавния департамент Алджър Хис в шпионска дейност за Съветите?
Тази атмосфера на недоверие доведе до създаването на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) и хвърли агентите му в незабавен дуел със съветските шпиони. Това беше ерата на страха, която вдъхнови Запада отново да обедини силите си, вече като Североатлантическия пакт НАТО. И всичко това доведе до предизвикателството пред незрящите, подводничарите в стоманените цилиндри без прозорци, да се гмуркат надълбоко с нова роля — да помогнат на страната да парира тази опасност.
Съветите бяха използвали подводниците си, повечето от тях малки и стари, единствено за брегова отбрана. Но при разделянето на нацистката военна плячка Съединените щати, Великобритания и Съветският съюз се бяха натъкнали на няколко експериментални германски подводници с доста авангардни решения и шнорхели, както и нов, сложен тип локатори. Тази технология обещаваше да направи подводниците по-смъртоносни от всякога и пораждаше страхове, че Съветският съюз ще измени стратегията си и ще проектира подводници за операции в открито море. А Бенитес и останалите командири се нуждаеха най-много от време да се учат, да се упражняват, да превърнат подводниците си в онези „ловци-убийци“, готови да посрещнат съветските подводници, които един ден може би ще тръгнат към бреговете на САЩ.
Конструиран по технологията на нацистите, шнорхелът на „Кочино“ й даваше възможността да остане потопена с дни или седмици, да крие многотонното си тяло, дълго колкото футболно игрище, и да показва единствено мишена, голяма колкото тротоарна кофа за боклук. Тя дори можеше да стои потопена с работещи двигатели, които да дозареждат акумулаторите — единствения източник на енергия, когато се налага подводницата да се движи безмълвно. Благодарение на германците „Кочино“ имаше акумулатори с по-голям капацитет от целия класически подводен флот на Втората световна война.
„Кочино“ беше снабдена и с нова пасивна локационна система: можеше да слуша и следователно да „вижда“ под вода, без самата тя да вдига много шум. Подводниците от Втората световна война използваха активни локатори, които изпращаха чуваеми сигнали и разчитаха на отразените звукови вълни, за да си създават картина на обкръжението, като засичат целите и измерват разстоянията. До голяма степен резултатите бяха като да светиш с фенерче. Подводниците виждаха какво има около тях, но осветяваха и самите себе си. Пасивните локаторни системи сканират целия звуков спектър, като никога не изпращат издайнически тонове, и това безмълвно зрение обещаваше съществено предимство при всяка подводна битка.