Американските ВМС се готвеха и за най-новото в подводната надпревара. Един малко известен инженер, Хаймън Г. Рикоувър, разработваше план за подводници с ядрено захранване, които ще могат да остават под вода безкрайно дълго време, без да се налага да издигат шнорхел, с което отново повдигаха летвата в подводната война. Но за момента ядрената тяга представляваше малко повече от концепция и „Кочино“ и подобните й подводници бяха единственото, с което разполагаха ВМС. С една нова програма, подходящо наречена „НОКАУТ“, Военноморските сили готвеха „Кочино“ и други кораби от флотата на Втората световна война за нанасяне на нокаутиращ удар, ако избухне нова война.
Имаше една пречка пред плановете на подводничарите: шпионите на страната виждаха по-непосредствени заплахи и искаха подводниците да ги парират. Засега нямаше сведения, че Съветският съюз строи шнорхелни подводници, а ЦРУ и Разузнавателната служба на ВМС смятаха, че подводниците имат много време да се готвят за подводните битки, които все още бяха част от далечното бъдеще. По-тревожни според висшите служители от разузнаването бяха другите видове наследена германска технология: „бръмчащата“ бомба V-1 — безпилотен минисамолет с бомба на борда, както и V-2, първата ракета, прекрачила скоростта на звука. Тези германски проекти, заловени от съюзниците, бяха предшествениците на ракетите „Круз“ и на балистичните ракети, които представляват бомби, задвижвани от собствени ракетни двигатели. Съединените щати вече конструираха експериментални ракети „Лун“, които да се изстрелват от специално окомплектовани съдове, или първите несъвършени кораби-ракетоносци. Руснаците също даваха признаци, че разработват свои собствени експериментални ракети. Вече постъпваха сведения от дезертьори, че Съветите извършват изпитателни пускове от земята и от стари подводници, разположени в района на Мурманск.
Освен това ВВС изпращаха самолети, снабдени с филтри, проектирани така, че да улавят радиоактивни частици в близост до съветската територия, за да измерват дали Съветите не изпитват ядрено оръжие. В това се състоеше и най-големият страх — че „бръмчащите“ бомби ще понесат ядрени бойни глави и ще доведат до разработването на ядрените ракети.
Повечето от всичко това все още представляваше догадки. Малкото информация, която разузнавателните служби имаха за съветските ВМС, пристигаше от Кралската флота на Великобритания, работила в тясно сътрудничество с руснаците по време на Втората световна война. Съобщенията между съветските кораби и техните бази се прехващаха и от експлоатирани от САЩ подслушвателни станции в Европа и Аляска. Всичкото това шпиониране на бившия съюзник беше толкова тайно, че куриерите носеха на висшите адмирали информацията за прехванатите съобщения в заключени куфарчета. Всеки опит за приближаване, за откриване на повече неща трябваше да бъде пазен в дълбока тайна.
Именно и преди всичко тази нужда от потайност беше убедила служителите от разузнаването, че подводниците можеха да бъдат следващата логическа стъпка в създаването на подслушвателна мрежа около Съветския съюз. Вече се работеше по въпроса. През 1948 г. ВМС бяха изпратили две подводници, „Сий дог“ (SS-401) и „Блекфин“ (SS-322), в Берингово море, за да видят възможно ли е да прехванат съветски радиосигнали и да отчетат колко бързо се въртят винтовете на съветските миноносци и търговски кораби — първата стъпка към разпознаването им чрез пасивния локатор. Но служителите от разузнаването подозираха, че новите шнорхелни подводници като „Кочино“ са способни и на повече. Можеха да стоят скрити близо до съветския бряг, да наблюдават и да следят. Навярно можеха и да разберат от първа ръка докъде са стигнали Съветите в разработването на опасната ракетна технология. Със своя шнорхел „Кочино“ можеше да се приближи толкова близо, доколкото й стига смелостта. Единствено перископът, антените и шнорхелът й щяха да се показват над водата. Накратко казано, тя представляваше идеалния шпионски съд.
Всъщност още от самото начало „Кочино“ беше предвидена за друг бой. Като последната подводница, произведена по време на Втората световна война, тя бе излязла в открито море две седмици след като самолетът с кодово наименование „Енола Гей“2 пусна първата атомна бомба. Сега тя и „Тъск“ (SS-426) бяха преправени, за да получат шнорхелите и други авангардни хитрини, и превърнати в онова, което ВМС наричаше рибки „гупи“3, съкращение от „Повишена подводна двигателна мощност“. Съкращението пасваше много повече, отколкото на някой би му харесало — като за ловци-убийци, тези подводници представляваха ужасни новаци, защото пак се учеха да плават. Всъщност при проверката няколко месеца преди това пътуване специалистите бяха установили, че екипажите и хората, които реконструират подводниците, знаят толкова малко за пасивните локаторни системи, че най-важните хидрофони не бяха свързани към системата. Затова ги изпратиха в Лондондери да се упражняват с британците, стигнали много по-далеч в овладяването на новия локатор.
2
Енола Гей е името, но не кодово, на самолета, пуснал бомбата върху Хирошима. Пилотът Пол Тибитс го нарекъл на майка си Енола Гей Тибитс. През Втората световна война е било обичайно екипажите да дават имена на самолетите си и да ги изписват на носовете им. — Б. пр.