Именно в Лондондери Остин се качи на „Кочино“. На борда го знаеха като цивилен експерт-консултант по локаторните системи на име Робърт У Файло. Ученията на ловците-убийци бяха смятани за толкова важни, че водещият операция „Нокаут“, комодор Рой С. Бенсън, беше дошъл и щеше да остане на „Тъск“, командвана от Робърт К. Уъртингтън.
Също като Бенитес Уъртингтън беше поел командването няколко дни преди тръгването, съвсем като него и двамата с Бенсън се отнасяха скептично към този нов поход в шпионажа. Бенсън смяташе, че в най-добрия случай това е странична мисия, която в никакъв случай не е толкова важна, колкото обучението в изкуството на истинската подводна война. Червения Остин мислеше друго. Но пък и шпионажът, изглежда, му беше второто призвание.
— Обичам да правя нещо тайно — повтаряше той. — Такъв съм си.
Всичко това можеше и да представлява втора природа за Остин, но с другите не беше така. Специалното му оборудване трябваше да бъде монтирано в една кораборемонтна работилница в Портсмут, Англия, където дори самите работници оставаха объркани от новите неща.
— Мама му стара, та това е просто жица — пенеше се нетърпеливият Остин, стиснал парче коаксиален кабел, което работниците просто не успяваха да монтират правилно. — Обикновен коаксиален кабел, едносантиметров. И ми се струва, че май трябва да вземете схемата. Защо просто не я следвате?
Остин го сърбеше да започне. За него и шпионското му оборудване бяха отделили малка каюта на палубата с командния пост и в близост до радиокабината. Готов беше да вкара коаксиалния кабел в онова, което наричаше „черна кутия“. Всъщност боядисаната в сиво според добрата стара традиция на ВМС кутия беше единствена по рода си, направена да улавя радиосигналите, които Съветите изпращат за дистанционно управление до всяка изпитвана от тях ракета. Високата половин метър кутия трябваше да записва сигналите върху късове телена лента и може би на борда на „Кочино“ нямаше друго толкова чувствително и секретно устройство.
Кабелът от тази кутия трябваше да премине през корпуса и да се свърже към новите „уши“, поставени отстрани на стабилизатора — голямото стоманено парче, което образува акуловата перка на иначе гладкия корпус на подводницата. Специалните антени наистина изглеждаха като уши. Представляваха малки телени букви С, щръкнали на тридесетина сантиметра встрани от двете страни на стабилизатора. С тези допълнения към набора от необичайни антени на „Кочино“ подводницата приличаше на извънземно от евтин филм.
Монтажните работи завършиха в средата на август и „Кочино“ отплава от Портсмут, придружена от „Тъск“ и две стандартни подводници, „Торо“ (SS-422) и „Корсар“ (SS-435). В строго спазвано радиомълчание те изпълняваха онова, което Военноморските сили наричаха „симулиран боен патрул“. Никой на брега не биваше да знае къде ще се намират. Напуснеха ли Англия, трябваше да изчезнат.
Няколко часа след отплаването уплътненията около кабелите на Остин не издържаха и той получи неприятен душ в кабинката си. Успя с малко потягане и бърникане отново да пусне системата си в действие. Но ако уплътненията пропуснеха отново, щеше да се наложи да отреже кабелите си и да приключи със своята част от мисията.
Екипажът знаеше вече, че тази мисия ще бъде различна. Повечето хора се досещаха, че най-новият член на екипажа им не е такъв, какъвто изглежда. Червения Остин може и да не носеше на униформата си искрите, обозначаващи радиста, но всъщност работеше за Групата за сигурност на ВМС, легендарната дешифровъчна служба, която през Втората световна война беше прехванала и разчела изключително важни сведения на японските ВМС. Това беше тайна, но дори екипажът разбираше, че никой обикновен радист не би се съветвал толкова отблизо с командира.
И все пак подводничарите са си подводничари и най-популярни на борда са онези с най-добрите морски истории. Това важеше особено силно на „Кочино“, където около една трета от екипажа беше участвал във войната. Остин беше пълен с бойни истории от службата си на крайцера, а и страшно го биваше в моряшката табла, играна из моретата повече от век. Освен това не може да не станеш бързо приятел с всеки, с когото редуваш топла койка — лягаш да поспиш, когато другият стане, поместваш се, за да направиш място на човека от следващата смяна, и делиш леглото в подводничарски стил. Екипажът беше разделен на три групи, които работеха по три различни времеви зони. Едната група живееше по източноевропейско време, друга — по часовата зона в Хонолулу, и третата — по тази в Индийския океан. Имаше по три екипа специалисти по локаторите, техници по оръжията, готвачи, радиооператори и мъже за всяка необходима работа.