Единствено командирът, помощникът му, капитан-лейтенант Ричард М. Райт, Остин и помощникът му не живееха по никоя от тези часови зони. Остин нямаше нищо против тройното си натоварване, щом можеше да яде от трите закуски, трите обеда и трите вечери, сервирани всеки ден на борда. Обичаше да яде дори месо от консерви и нямаше нищо против яйцата на прах.
Именно след един от първите или вторите му обеди или вечери Бенитес го накара да дежури в бойната рубка — тясно помещение, на едно ниво над командния пост, откъдето командирът или друг дежурен офицер ръководи подводницата.
— Поеми втория перископ, Остин—нареди командирът. Това беше мястото, на което можеше да кара Остин да се занимава с нещо. А и мястото, както Остин се досещаше, където Бенитес може да не го изпуска от очи.
Скоро двете подводници, които придружаваха „Кочино“ и „Тъск“, се отделиха и се отправиха към границата на арктическите ледове североизточно от Гренландия, за учения в студените води. „Кочино“ и „Тъск“ продължиха, като се насочиха по-близо към Съветския съюз.
Прекараха първите няколко часа с пуфкащи двигатели сред Норвежко море на север от арктическия кръг. И двете подводници имаха подобни на канелки кранчета в торпедните помещения за поемане на вода за проверка на температурата и солеността и се движеха близо до морското дъно. В събота на 20 август 1949 г. двете подводници се озоваха в Баренцово море. Там и те се разделиха: „Тъск“, за да се отдалечи и да проведе изпитания на локаторите, а „Кочино“, за да се насочи към една точка на дванадесетина мили от северния връх на Норвегия, откъдето да започне мисията на Остин. Оттук нататък Бенитес щеше да променя курса според желанията на Остин и да се движи в зигзаг, докато шпионинът се опитва да хване съветските сигнали.
Остин гледаше да не го показва, но се тревожеше. Ако ще засича сигнали, тези специални, прилични на уши антени трябва да стоят над водата. Това означаваше, че подводницата ще трябва да „изравни“, да плава на по-малка дълбочина, отколкото дори тази на шнорхела, и да изложи на показ част от стабилизатора си. По това време на годината и толкова далеч на север небето беше ярко дори нощем и екипажът трябваше да се пази да не го засекат корабите и риболовните траулери, които изобилстваха в тези води. Дългият ден също увеличаваше опасността да ги забележат, в случай че се наложи „Кочино“ да изплава.
— Дните са прекалено дълги — капризничеше Остин. — Това не е на добро. Няма къде да се скрие човек.
Бенитес вписваше в дневника подобни опасения.
„Няма същинска нощ — пишеше той. — Можем в най-добрия случай да се надяваме на два часа полутъмнина. Във военно време тук не би могло да се плава на повърхността.“
Остин търсеше електронни сигнали, когато „Кочино“ минаваше покрай североизточния край на Норвегия. Сега подводницата се намираше на около 125–150 мили от Мурманск, твърде далеч, за да се види земята, но достатъчно близо, надяваше се той, за да засече сигналите за дистанционно управление на съветските ракети. Горе-долу това беше и разстоянието, на което Бенитес имаше желание да се приближи.
На картата Мурманск е разположен в основата на подобна на палец земна маса, оформена като обърната ръкавица, пръстите на която са Норвегия, Швеция и Финландия. Палецът е съветският Колски полуостров, където във Вайенга (наречен по-късно Североморск) и Полярни се намират оперативните бази. Това са едни от най-важните северни пристанища на Съветския съюз, защото могат да се използват през цялата година — едно разклонение на Гълфстрийм ги поддържа достатъчно топли, за да остават незаледени. Полярни представляваше подводна база, тук се намираше и подземният щаб на командващия Северния флот. Административни сгради от тухли и бетон криеха секретните съветски шифровъчни зали и комуникационни центрове.
Остин търсеше сигнали от тези бази или от намиращи се наоколо кораби. Тъй като сигналите за дистанционно управление на ракети обикновено се излъчваха в най-високите честоти, служителите от разузнаването бяха нагласили черната кутия на Остин така, че да улавя честотите от по-високия спектър при пуск на ракета. Ако имаше нещо, той щеше да го чуе. Поне така се надяваше. Тази шпионска мисия си беше просто голяма игра на догадки. Нямаше как да се узнае дали руснаците планират изобщо някакви пускове. Остин можеше само да върти копчетата на таблото в малката си каюта и да търси сигнали. Започнал беше и да ходи до радиокабината и да се настройва на руските гласови комуникации. Остин не знаеше руски, както и радиооператорите. Но пък можеше да улавя кирилицата в морзов код — един от триковете, научени при опитите му да убива скуката по време на плаванията. Сега, когато седеше и тракаше на руски на пишещата машина в подводницата, си представяше, че всъщност разбира какво пише. Мислеше си, че даден съветски кораб прави дневния си отчет и обяснява на командването си колко ориз има на борда и че плодовете са се свършили. Друг пък съобщава дневния списък на болните.