Последва дълга тишина, после дойде Орок.
— Ще го хванем след няколко минути. Той ще съжалява, че е извършил всичко това.
После се обърна към Дон:
— Вие изпълнихте достойно задачата си, господин Миклем. Много ще ми бъде приятно, ако се приберете у дома.
Дон го погледна.
— Шегувате се, нали? Господи! Но ако ние с Хари не бяхме тук…
— Зная, господин Миклем, — възрази сухо Орок. — Но може да има още изстрели и не искам да бъда отговорен, ако за нещастие вие се намерите на пътя на някой куршум. Ще ви държа в течение на това, което става, но за момента ще се върнете у дома.
Дон трябваше да признае, че това е разумно и въпреки че напускаше събитието против волята се, той повдигна безропотно рамене.
— Прието, инспекторе, бон шанс и не го изпускайте!
— Разчитайте на нас, — отговори Орок. — Ще ви държа в течение.
— Хайде, Хари. Да си вървим!
Напускайки прикритието си Хари и Дон тръгнаха към Олд Камптън Стрийт. Изложихме се, забеляза Дон, докато се отправяха към мястото, където той беше оставил колата си. — Предпочитам да бяхме го хванали.
— Как се чувства госпожа Ференчи? — попита Хари.
— Не много добре. Мис Ръгби се грижи за нея.
Когато отваряше вратата на Бентлея, край тях минаха две коли, пълни с полицаи.
— Този път е свършено с Ед! — заяви Дон. — Да се махаме! Ако започне престрелка, всички улици в квартала ще бъдат затворени.
Бяха им необходими само няколко минути, за да стигнат до „Юлер Бруук Мей“. През това време Дон разказа това, което беше се случило у Ференчи.
— Струва ми се, че бандата е добре организирана, а, шефе? — каза Хари.
Дон спря пред 25 А. Той хвърли поглед върху часовника на таблото. Беше 1.20 ч.
— И аз мисля така. О кей, Хари, гарирай колата и върви да спиш! Може би утре ще имаме работа.
Той отвори входната врата и влезе в салона. Сандвичи с пиле, бутилка уиски и ледена вода го чакаха върху масата до огъня.
Той си наля в една чаша, седна и остана така десетина минути, съзерцавайки втренчено огъня и мислейки за Джулия. Не можеше да повярва, че Гидо беше мъртъв. Цялата тази история му се струваше недействителна като кошмар.
Звънът на телефона го накара да подскочи. Той вдигна слушалката.
— Вие ли сте, господин Миклем? — избоботи гласът на Орок. — Имам да ви предам лоша новина: той избяга!
— Избягал?! — извика Дон и подскочи.
— Да. Влязохме и открихме в мазето едно подземие. То свършва в склада на един предприемач на „Диан Стрийт“. Трябва да е избягал оттам.
— По дяволите! — избухна Дон. — Хитро скроено, а? Значи, изтървахте и двамата?
— Няма да отидат далече, увери го Орок. — Всички изходи, всички аерогари и гари са наблюдавани. Имаме продробното им описание. Няма да отидат далече!
— На какво се обзалагате? — попита Дон.
И затвори грубо телефона.
3.
Едно момиче влезе с несигурна походка във фоайето на хотел „Ползен“. Дал, който дремеше, подскочи и хвърли един поглед върху часовника си. Видя, че е 4.14 ч. сутринта. Той се изправи и наведен над бюрото си изгледа вбесено момичето, което се приближаваше към него.
Божествена доброта! — помисли той. Откъде излезе пък тази?
Беше една брюнетка с идиотско изражение. Тя имаше издадени напред зъби и върху носа бяха поставени очила с черупчеста рамка. Носеше манто като шотландско знаме в червено и зелено, твърде голямо за нея, а черните остри коси бяха пристегнати с бледосиня кърпа.
— Ако е за стая, — каза Дал, — две лири. И искам да ми платите предварително!
— Да, искам една стая, — каза момичето, отваряйки портмонето си. — Аз… аз изтървах последния влак.
— Ако нямате багаж, три лири. Такъв е правилникът, — каза Дал. — Да или не?
В същия момент влезе Крантор и се приближи до бюрото.
Момичето го погледна.
— Извинете ме, — каза тя. — Той ми иска три лири за една стая, под претекст, че нямам багаж. Нормално ли е това?
— Хайде, красавице, изръмжа Дал. — Чу ли какво ти казах? Ако не искаш да платиш, иди да спиш на друго място.
— Дай й една стая, — каза Крантор, взимайки ключа си. — Струва една лира. (Той погледна момичето). — Дайте му една лира.
Дал взе ключа от таблото и го хвърли върху бюрото. Мишата му физиономия беше невъзмутима.
— Стая 24, — каза той, взимайки еднолировата банкнота, която му подаде младата жена.
— Аз живея на същия етаж, — каза Крантор, поглеждайки крадешком момичето. — Ще ви покажа пътя.
Тя имаше нечистоплътен вид, но той беше свикнал с грозотии. Тя го последва покорно по стълбите. Когато свиха в ъгъла на коридора и бяха извън зрителното поле на Дал, тя го попита:
— Имате ли новини от Шапиро?