Крантор подскочи и се обърна, за да я погледне. Едва когато тя свали изкуствените си зъби, той я позна.
— Лорели?! Има си хас!
— Попитах ви имате ли новини от Шапиро?
— Да, имам новини, — каза Крантор. (Той спря пред вратата на стаята си, завъртя ключа в бравата и отвори). Ще бъде по-добре, ако влезете.
Тя го последва в стаята и отиде до огледалото, закачено над камината. Той затвори вратата и завъртя един път ключа.
— Ченгетата без малко не са го хванали, започна той, свали мокрото си пардесю и го хвърли върху един стол. — Той е невредим. Случило се е нещо непредвидено. Трябва да е направил някаква грешка, но не иска да каже каква.
— Този кретен се е оставил да бъде проследен, — каза Лорели. — Фантетата щяха да окошарят и мен. (Тя извади пакет цигари от чантата си, запали една и изкара струя дим в посока на Крантор.)
Напускайки „Атина Стрийт“, бях проследена от един набит тип. Сигурна съм, че не беше ченге. Не успях да му се изплъзна. Върнах се в квартирата, която бях наела на „Маркет Мей“. Видях го да влиза в една телефонна кабина. Навлякох това странно облекло и избягах през покрива. Ченгетата пристигнаха няколко минути по-късно. Знаете ли какво може да означава това?
Крантор поклати глава.
— Шапиро е убил един полицай. Той иска настойчиво парите си. Не зная как да го прехвърлим през границата.
Лорели се приближи до масата и седна.
— Къде е той?
— В апартамента на любовницата си. Може би си спомняте за нея: Джина Пазеро. Струва ми се, че тя е работила преди няколко години за шефа в Рим, нали?
Лорели кимна.
— Спомням си. Не можем да разчитаме на нея. Не знаех, че е била любовница на Шапиро.
— Не можем да разчитаме на нея? Как така? — попита внезапно Крантор.
— Ако полицията узнае, че тя е била любовница на Шапиро, тя ще проговори. Шапиро говорил ли й е за Вас?
Крантор се поколеба.
— Не зная. Възможно е.
Лорели отвори ръчната си чанта и извади от нея малък розов лист, който постави на масата.
— Оставих куфара си в гардероба на гара Юстън, — каза тя. Вътре има две неща, които ви интересуват. Първото нещо е една сума от 1 000 лири в петлирови банкноти. Имам заповед да предам тази сума на човека, който убие Ференчи… на един човек, разбирате ли… но не е фиксирано име.
Крантор я погледна.
— А какво е второто нещо?
— Копие на ножа, който дадохте на Шапиро.
Крантор взе билета от гардероба, огъна го грижливо и го сложи в портфейла си.
— Полицията има отличителните белези на Шапиро, — продължи Лорели. — Той не може да избяга. Ако го хванат — ще ви предаде.
— Да, — каза Крантор.
— Не мисля, че Шапиро може да ни бъде много полезен, — продължи Лорели, гледайки Крантор. — Какво мислите за това?
— Не, не сега, — каза Крантор, взе пардесюто си и го надяна. — Ще направите добре, ако си легнете. Стаята ви е отсреща.
— Ще ви чакам тук, — каза Лорели. — Ще трябва също да се погрижите за Джина Пазеро. Полицията скоро ще направи връзка между нея и Шапиро. Знаете ли къде живее?
— Не, но ще я намеря, увери я Крантор и се отправи към вратата. (Той спря с ръка върху бравата). Какво да нравя с парите?
— Те принадлежат на Шапиро, — каза тя.
Жестока усмивка се появи на обезобразеното лице на Крантор.
— Може би ще се реша да застана над завещанието му, — каза той.
И излезе, затваряйки вратата зад себе си.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
1.
На другия ден, малко преди обяд, Мариан влезе в кабинета на Дон, за да му каже, че главният комисар Дик от Спешъл Бранч иска да го види.
— Дик? Какво иска? — попита Дон, подписвайки последното писмо.
— Не ми довери, но каза, че е спешно.
— Почти нямам желание да го приемам, — каза Дон и отмести стола си. — До гуша ми дойде от полицията. Поднесохме им двете лица, които търсят на тепсия, а те ги оставиха да избягат. (Той взе една цигара). Новини от Джулия? Телефонирахте ли в клиниката?
— Да, преди малко. Възстановява се бързо, както можем да се надяваме, но е още слаба. Ще прескоча следобед, за да се опитам да науча нещо повече.
— Ще бъде много любезно, да. Здравето й ме тревожи.
— Главният комисар ви чака, напомни му Мариан.
Комисарят Дик, пълен здравеняк с жизнерадостно и червендалесто лице, беше удобно разположен в един фотьойл пред камината в салона. Той дърпаше невъзмутимо голямата си лула; проницателните му очи бяха полупритворени, когато Дон влезе в салона. Двамата се познаваха от дълги години. Бяха стари приятели.
— А! Ето Ви! — извика Дик и отвори очи. — Обзалагам се, че тази сутрин чистосърдечно ненавиждате полицията.
— Така е, съгласи се Дон и седна на облегалката на фотьойла срещу камината. — И имам причини. Не разбрах по какъв начин Вашите хора оставиха двамата тарикати да се изплъзнат между пръстите им.