— Добре, ще говоря с нея. Сега да видим червенокосото момиче. Малкото й име е Лорели. Можеш ли да се опиташ да събереш сведения за нея? Ще дам 100 лири на лицето, което успее да ме свърже с нея.
Ючели кимна:
— Ще направя всичко възможно.
Дон се изправи.
— Ще видя дали мога да науча нещо от Джина Пазеро, — каза той. — Какво прави в клуба?
— Увлича посетителите да танцуват. Бъди предпазлив! — каза Ючели. — Тази история може да стане опасна. Имаш работа с индивиди, които търгуват с човешкия живот. Не забравяй това! Ако се усъмнят, че се интересуваш от действията им — ще те очистят!
— Не се грижи за мен! Мога да се защитавам, — възрази Дон. — Събери ми сведения за тази червенокоса!
— Ще направя каквото мога. Пази се от Шапиро! Той е много опасен.
— Ще бъда предпазлив. Благодаря за вкусния обед. Ще мина след 1–2 дни.
— Дай ми няколко дни. Не е лесно да събираш сведения. (Ючели погледна Дон). Но, да се разберем, че ще запазиш за себе си това, което ти казвам. Нито дума на ченгетата!
— Разбрано, — каза Дон. — Ще го запазя за себе си.
Той излезе от ресторанта, премина бързо „Форт Стрийт“ и сиря пред една врата, над която неонов надпис известяваше с кърваво-червени букви: „Клуб Флорида“ (само с карти).
След като плати една лира на портиера със сплескат нос, за да има право на карта като временен член, Дон слезе по няколко каменни стъпала, които водеха към невзрачния бар. Зад бара той видя една лошо осветена зала, която съдържаше 30–40 маси, един оркестър от трима музиканти и малко свободно пространство оставено между масите като дансинг.
За да не обърне внимание върху себе си, той спря пред бара и поръча уиски. Две блондинки и един тип с дълга коси, облечен с кариран костюм, чиито рамене бяха несъразмерно ушити, се бяха подпрели на бара и пиеха джин. Те изгледаха любопитно Дон.
Дон се направи, че не ги е видял. Той запали цигара и въртя чашата в ръката си до момента, в който два други индивида, идващи от ресторанта, се присъединиха към клиентите, които вече стояха пред него. Тогава той изпразни чашата си на един дъх и влезе в ресторанта.
Оркестърът, съставен от едно пиано, саксофон и ударни инструменти, свиреше не особено блестящо. Три двойки лениво се движеха по дансинга. Единият от мъжете танцуваше, едва влачейки нозете си, с чаша уиски в ръка; дамата му — момиче с груби черти и медночервени коси, пушеше.
Дон се приближи до една маса в ъгъла и седна. До него се издигаше малък подиум, заграден с решетка. Върху него пушеха три момичета, оглеждайки с празен и уморен поглед залата. Един гарсон, облечен в сако със съмнителна белота, се приближи до Дон.
— Едно чисто уиски!
Гарсонът се отдалечи.
Оркестърът беше спрял да свири. Двойките, които се намираха на дансинга, дори не си направиха труда да аплодират. Те се върнаха на масите си и в залата настъпи тягостна тишина.
„«Клуб Флорида» е образец на нощен злокобен живот“ — помисли си Дон.
Той хвърли още един поглед към момичетата зад решетката и си каза, че брюнетката, която носеше една роза в косите си би могла да бъде само Джина Пазеро. Тя имаше нежно лице, но в красотата й имаше нещо сурово и неестествено. Сенките, които обкръжаваха черните очи, придаваха безочлив вид. Тя носеше вечерна рокля в червено и черно, която беше така деколтирана, че Дон забеляза долния край на гънката, която образуваха младите й твърди гърди. Тя седеше неподвижно със скръстени върху коленете ръце. Ако очите й не бяха отворени, човек би помислил, че спи.
Гарсонът донесе уискито и Дон го плати. Двете блондинки дойдоха от бара, седнаха на съседната маса срещу Дон и втренчено го загледаха.
Изминаха пет безкрайни минути, после пианистът започна да свири. След три такта саксофонът и ударните инструменти склониха да се включат в партията, като че ли се смилиха над пианиста.
Дон се приближи до подиума и попита момичето с розата:
— Мислите ли, че имате достатъчно сили, за да танцувате с мен?
Другите две избухнаха в смях, гледайки го безочливо с предизвикателен вид.
Момичето с розата се изправи и заобиколи решетката. Тя го последва лениво, без да се старае да прикрива отегчението си. Дон я хвана през талията и я поведе към дансинга, където вече се движеха 3–4 двойки.
След около минута тъпчене на едно място, Дон започна разговора:
— Няма грешка. Сигурно тук идват гробарите, за да се забавляват.
Момичето не отговори. Дон виждаше само загладените й коси. Тя се оставяше да я водят, забила нос във вратовръзката на своя кавалер и изглежда не искаше нищо повече.