След като обиколиха един път дансинга, Дон подхвана отново:
— Не бих искал да Ви попреча да спите. Сложете си краката върху моите и си починете малко!
Момичето, което изпълняваше задачата да увлича посетителите да танцуват, се отстрани и го погледна. Той би могъл да се възползва от случая, за да хвърли един поглед в деколтето, но беше твърде добре възпитан и не го направи. Черните, обкръжени със сини кръгове очи на младата жена изразяваха гняв, примесен с отегчение.
— Остави, Коко, а? — каза тя със студен, рязък глас.
— Разбира се, — каза Дон. — Кажете ми само ако бързам много!
— Ако не Ви харесва начина ми на танцуване, знаете какво трябва да направите, — възрази още по-ядосано момичето.
Тогава Дон мина от английски на италиански.
— Зная какво ми се иска да направя, но тук не му е мястото.
Отегчението, отвращението, гнева и умората, внезапно изчезнаха от лицето на момичето. Погледът му се оживи. Върху начервените му чувствени устни се появи усмивка.
— Откъде знаете? — каза тя. — С години вече никой не е говорил италиански.
— Зная да чета мислите, увери я усмихнато Дон.
— Мисля, че сте пиян, — възрази тя и се нацупи.
— Хубава идея! А ако прекъснем това еднообразно тъпчене на едно място и видим какво може да се направи но този въпрос?
— Както искате. Но във всеки случай това ще Ви струва по една лира на час.
— Не се безпокойте за това, — каза той и я заведе до масата, иа която седеше. — Пълен съм с мангизи. Какво ще вземете?
Тя поръча неизбежната бутилка шампанско, а Дон взе второ уиски. Когато поръчката беше изпълнена, той я попита къде е родена.
— Родена съм в Неапол, — каза тя. — Омъжих се за един американски войник, който ме доведе в Лондон. Едва бяхме прекарали тук две седмици, когато го прегази такси. Той умря на място.
— Мръсна история, — каза Дон. Тя вдигна рамене.
— Той не беше интересен тип. Доволна бях, че се отървах от него.
— Трябва да сте била твърде млада, когато сте се омъжила? Тя се засмя.
— Бях на 15 години. Вкъщи бяхме 18 души. Живеехме в четири стаи. Бях щастлива, че се махнах оттам. (Тя му се усмихна). Вие сте американец, нали? Къде сте се научили да говорите така италиански?
— Моят баща прекара почти целия си живот във Флоренция. Бях често с него. Как се казвате?
— Наричайте ме Джина.
Тя започна да му разказва за Неапол. Вероятно й беше домъчняло за родината и той я остави да излее мъката си. Когато беше изпразнила половината от бутилката с шампанско и той видя, че е вече достатъчно доверчива, небрежно попита:
— Между другото как е Ед?
Тя продължи да се усмихва, но погледът й помръкна. След няколко секунди простото въздействие на усмивката изглежда се нуждаеше от усилие. Тя прие студената си, безчувствена маска.
— Какво знаете за Ед? — попита внезапно тя.
— Искам да говоря с него. Търся го навсякъде. Къде е изчезнал?
— Откъде искате да го зная? (Тя протегна ръка, за да вземе чантата си). Трябва да си вървя. Не мога да прекарам цялата вечер с вас.
— Не ставайте глупава, — продължи усмихнато Дон. — Искам да направя на Ед едно предложение. Спешно е. Ще дам 50 лири на лицето, което ми каже къде е.
Очите й изгубиха ледения си израз.
— Искате да кажете, че ще ми дадете 50 лири, ако Ви кажа къде е? — попита тя, гледайки го в лицето.
— Ще Ви дам 50 лири, ако ми покажете къде е, — каза Дон. — Няма да дам подобна сума за един прост адрес.
Тя облиза с език устните си, гледайки го внимателно.
— Не се ли шегувате? Ако имах 50 лири, бих могла да се върна у дома. Бих могла да се върна в Неапол.
— Покажете ми къде се намира Ед и ще можете да се върнете у дома. Обещавам Ви!
— Не съм го виждала няколко седмици, но мисля, че зная къде е. Кога ще имате парите?
— След около два часа.
— Добре. Среща пред „Казиното“ в един часа. Не мога да изляза оттук преди полунощ, а и трябва да се уверя, че е там, където предполагам.
— Значи — приемате?
— Бих приела всичко, ако ми се отдаде случай да се върна у дома, — каза тя. — Той има неприятности, нали?
— Това измъчва ли Ви?
Тя поклати отрицателно глава.
— Намерете го, но не му казвайте, че го търся, — каза Дон. — Това е много важно.
— Мислите ли, че ще отида да му кажа? Да не съм луда! Ед е опасен тип…
ПЕТА ГЛАВА
1.
Беше 1 часът без 5 минути. С наведена глава под шибащия дъжд, Дон пресече с решителна походка „Олд Камптън Стрийт“. Зад себе си той чувстваше леките стъпки на Хари. Макар че беше обещал на Ючели да не предупреждава полицията, Дон нямаше никакво намерение да се справя сам с Шапиро.